Край Бизоновото езеро

Под покрива на малка, но чисто поддържана колиба лежеше на смъртен одър възрастна жена. Пред нея коленичеше красив като картина младеж в кожените дрехи на гамбусино, на чиято дясна буза се виждаше тънък белег от порязване. Жената беше поставила ръце върху гъстите му къдри и говореше с тих, напрегнат глас:

— Това е тайната, която баща ти ми повери, преди да се отправи в своето последно пътуване. Съобщих ти я, защото той вече няма да се върне, а при твоята сиромашия златото може да ти бъде много полезно.

— И ти не знаеш името на мъжа, с когото той се е сдружил в Тубак?

— Не.

— Аз го издирвах, ала не можах да узная нищо друго, освен че малко накуцвал и яздел кон, който често се препъвал.

— Но ти ще го намериш, Тибурсио! Ти си най-добрият следотърсач нашир и длъж и поискаш ли да го заловиш, той няма да може да ти се изплъзне. Знаеш какво е казано в Писанието: „Око за око, зъб за зъб, кръв за кръв!“ Тибурсио, аз отивам в един друг живот, но не мога да се сбогувам, преди да ми обещаеш, че убиецът ще си получи наказанието. Сложи ръката си в моята и се закълни, че няма да се спреш и отдъхнеш, докато не го издириш и срещнеш!

— Заклевам се!

— Благодаря ти, зная, че ще удържиш клетвата си!

Тя се облегна назад, уморена от говоренето, и затвори очи. Момчето я гледаше с любвеобилен поглед. В очите му проблеснаха сълзи, когато се наведе да целуне измършавялата й ръка.

— Майко!

— Какво друго желаеш, Тибурсио мой?

— Искам да ти благодаря за цялата голяма и искрена любов, която намерих при вас.

Щастлива усмивка плъзна по лицето й.

— За която ти богато ни възнагради. Да беше пожелал Бог, аз да можех да се нарека твоя истинска майка!

— Всичко ли сте ми казали, което сте знаели за мен?

— Всичко.

Той замълча.

Въпреки близостта на смъртта спомените нахлуха в душата на младежа, връщайки го в миналото. Спомените бяха единственото притежание, което беше донесъл в колибата на гамбусиното, и той ги съхраняваше с цялата си грижовност. Едно чудно красиво женско лице, прелестно и мило като на ангел, бе надвесено над него. После се видя в ръцете на някакъв необуздан мъж и чу да проехтява изстрел; струваше му се още, че усети по бузата му да преминава острието на нож. Сетне видя много, много вода и прекара дълго време на един кораб. Огромен мъж го бе отвел там и този мъж беше толкова мил и добър, че се бяха наричали баща и син. И до днес виждаше очите му да го гледат с любов и нежност. Веднъж мъжът дойде с окървавени ръце и див поглед при него и извика: „Моли се, сине мой, смъртта е тук!“ Ужасяващият му крясък процепваше и до ден-днешен ушите на младежа и сега спомените го напуснаха, за да се намери отново в колибата на своя осиновител Марко Ареляно.

— Тибурсио!

Той надигна сведената глава и видя, че последната борба е започнала.

— Майчице!

Притисна устни към оросеното й с пот чело и улови студените ръце.

— Бог да те благослови сега и во веки. Не забравяй клетвата!

Думите се отронваха тихо. Тялото й потрепери, потръпна страдалчески… едно последно, насилствено движение… тя беше мъртва.

Тибурсио дълго коленичи в молитва край смъртния одър, после се изправи, за да повика съседите. В онзи район живият е принуден възможно най-бързо да се раздели със своя мъртвец. Гробът беше изкопан още вечерта и на следното утро пръстта покри любимото му същество.

Тибурсио се огледа в бедната бамбукова колиба, която бе обитавал заедно с покойните си родители: постеля от кожи, мизерен хамак, конски череп, служещ за кресло — това бе всичко. Колибата се беше оказала твърде малка, твърде тясна за неговия жаден за дела дух. Тя вече не му предлагаше абсолютно нищо, което да го задържи. Той излезе навън, където се намираше неговото богатство — един кон, нямащ равен на себе си надлъж и шир. Животното изцвили радостно. Тибурсио го потупа по закръгления, нежен, дръзко извит врат и после му сложи седлото. Пръхтейки, конят потърка малката си глава в рамото му.

— Търпение, търпение, храбрецо, единствено останало ми същество! Тръгваме за гората, за саваната. Аз трябва да отнеса мъката си в дивата пустош и да я погреба там, където никой няма да я намери. Трябва да подиря опасността, която да укрепи душата ми, опасността и… накуцващия мъж, чийто кон се препъва. И когато го намеря, ще удържа клетвата, която дадох на мама!

Тибурсио напълни водния си мех, взе оръжията и яхна коня. За кратко време селото лежеше далеч зад него. Сега беше сам със себе си и мислите си и можеше да обсъди положението и бъдещето си.