Край Бизоновото езеро

— За нея искам само една дреболия. Едната десета, за която дадохте съгласието си, ми е напълно достатъчна, тъй като сам не мога да завладея тези недостъпни съкровища. Ще ми заплатите разноските по екипировката, които аз преценявам на петстотин пиастри.

— Петстотин пиастри? Вие наистина сте по-разумен, отколкото си мислех, Кучильо, което ме кара да се доверя на думите ви. Имате петстотинте пиастри, както и една десета част от плячката!

— Колкото и голяма да е тя?

— Колкото и голяма да е тя. Имате думата ми! Та къде се намира Златната долина?

— Оттатък Пресидио Тубак. Вашата експедиция ще тръгне от Тубак, значи не е необходимо да променяте маршрута си.

— Добре! И вие сте видели златото със собствените си очи?

— Видях го, без да мога да го докосна; видях го, както прокълнатият вижда през пламъците на пъкъла някое кътче от рая; видях тежки цели центнери блокове от самородния метал и ги виждам и до днес във всеки свой сън!

Тези думи бяха изречени с цялата ярост на една измамена алчност. Аречиса повече не се съмняваше в истинността на казаното. Той извади от една малка тежка касета торбичка от еленова кожа и отброи на Кучильо тридесет и две златни монети — малко повече от петстотин пиастри. Кучильо пъхна златото в джоба си и вдигна ръка за клетва.

— Заклевам се в кръста на Спасителя, че ще кажа чистата истина! След десет дни път в северозападна посока зад Тубак се стига до подножието на планинска верига, която не е трудно да се разпознае, защото гъсти мъгли забулват ден и нощ нейните хребети. Покрай тази редица от възвишения протича малка рекичка, в която се влива друга. При техния водослив се издига стръмен хълм, на чийто връх се намира гробът на вожда. В подножието на хълма има езеро и до него тясна долина. Това е Златната долина, в която дъждовете са промили несметни съкровища.

— Пътният маршрут е лесен за разбиране.

— Но толкова по-труден за следване. Безводните пустини, през които се минава, са най-малкото препятствие. Индиански орди се скитат из степите по всяко време. За тях гробът на вожда е предмет на суеверен култ и постоянна цел на странстванията им. При едно такова пилигримско пътуване ни изненадаха с Ареляно.

— И този Ареляно е открил тайната само на вас?

— Да.

— Никакви роднини ли е нямал? Може би жена?

— По време на пътуването узнах, че съпругата му била починала.

— Дете?

— Имал един син.

— Син? Той като нищо ще знае тайната!

— Не вярвам, той не си е бил у дома, когато Ареляно си дошъл от пътуването. Впрочем той е само хранениче, което не познава нито баща си, нито майка си.

— Най-вероятно е отрочето на някой беден дявол от тази провинция!

— Съвсем не. Родом е от Европа, най-вероятно от Испания.

— Виж ти!

Дон Естебан наостри слух.

— Така поне казал комендантът на английски боен бриг, дошъл през 1811 година в Гуаймас. Това дете, което говорело едновременно испански и френски, било пленено след кървав сблъсък с френски кутер@. Матросът, който несъмнено бил негов баща и когото детето постоянно оплаквало, бил убит или успял да избяга. Комендантът не знаел какво да прави с момчето. Тогава Ареляно го взел при себе си и направил от него истински мъж. Макар и млад, той има репутацията на растреадор19, който никога не бърка пътя, и на конеукротител, на когото и най-необузданите животни са принудени да се подчиняват.

— Как е името му?

— Тибурсио Ареляно.

— Вие виждали ли сте го?

— Не, но съм слушал много за него.

— А не мислите ли, че този растреадор, който никога не бърка пътя, този дързък конеукротител може да бъде опасен за нас, ако знае тайната на своя осиновител?

— Какво може да стори един-единствен човек срещу осемдесет?

— Правилно! Иначе ние с нашата сделка сме наясно и можем да предоставим всичко останало на бъдещето. Бях решил да тръгна за Тубак след три дена, но при променените условия го определям за утре. Вие ще се присъедините към ескорта ми, като дотогава ще ви намерим място в къщата ми. Погрижете се да се оправите с екипировката си до сутринта, после ще е твърде късно!

На другото утро цялото население на Ариспе се събра, за да присъства на заминаването на дон Естебан де Аречиса. Групата — без него — се състоеше само от шестима души и въпреки това те бяха сметнали за необходимо да вземат една кавалкада от над трийсет коня, за да изминат възможно най-бързо голямото разстояние между Ариспе и Тубак.

Тези коне бяха от порода, свикнала волно да се скита по безпределни пасища. След като са оставили двайсетчасов път зад себе си без ездач, те са все още толкова бодри, сякаш току-що пристигат от конюшнята. Когато разстоянията са големи, хората ги оседлават с редуване, пътувайки по този начин също така бързо, както в Европа с пощата, където на всяка станция се вземат отпочинали коне.

Пътят минаваше през отдалеченото на три дни път селце Хуерфано. Там неотдавна се бе разиграло нерадостно събитие между двама души, споменати в разговора на дон Естебан и Кучильо…