Край Бизоновото езеро

Едва когато телата на пленниците бяха осветени от пламъците на огъня, дон Агустин видя каква заплаха ги е грозяла. Старият Ред хенд, който произхождаше от Севера на Съединените щати, още в своята младост беше станал един от най-прочутите трапери и стрелци. Дивият живот беше закалил костите му до желязо, а сухожилията — до стомана, и го бе превърнал в един непобеждаван досега противник. Неговият равностоен по телесна сила и ловкост син вероятно го превъзхождаше по хитрост и лукавство. Четиримата спасени стояха и разглеждаха вързаните разбойници с онези чувства, с които човек гледа победения лъв, за когото е достатъчно едно-единствено мръдване на лапите, за да разкъса врага на парчета.

— Тибурсио, вие сте най-добрият растреадор и ездач на Сонора, ала тук свършихте майсторска работа — рече дон Агустин с въздишка на облекчение. — Тези Дяволи още не са побеждавани от никого!

— Ако ме бяха забелязали, щях да бъда изгубен като всеки друг, сеньор. Да удряш изотзад не е майсторлък.

— Ама вие сте ги ударили отлично! Те са все още като мъртви.

— Мислите ли? — усмихна се Тибурсио. — Живота си залагам, че от пет минути са в пълно съзнание и чуват всяка наша дума. Този вид паразити са жилави. Ако ремъците не бяха толкова остро впити и здрави, Дяволите отдавна да са пак свободни. Но тъй като не виждат никаква възможност да се отърват, предпочитат да се преструват на мъртви.

Той се наведе и взе дългата, необикновено тежка пушка на Ел Местисо.

— Тази пушка, с изключение на още една, е най-добрата между Канада и Хондурас. Тя има стойност, която само ловецът умее да оцени, и отсега ще ми принадлежи.

— Куче! — прецеди през зъби Сан меле. Тибурсио се усмихна доволен.

— Виждате, сеньор Пена, че са живи! Той не би продал пушката и за десет хиляди унции, а сега е принуден да я даде безвъзмездно. Това му помогна да си възвърне езика. Съществува една-единствена пушка, сравнима с тази, и тя се намира в Роки Маунтийнс25. Принадлежи на един канадски ловец на мечки, носещ името Боа роз. Бил исполин, който повалял женски бизон с юмрука си и на когото никои не може да излезе насреща. Той никога не е стрелял нахалост. Червените мъже го наричат Големия орел, а спътника му — Падащата светкавица. Край всеки лагерен огън отвъд Рио Гранде дел Норте се разказва за неговите подвизи, а когато изстрелът му отекне в гората, всяко ухо разпознава непогрешимия звук на неговата пушка. Индианецът трепери от него, но честният бял, който има чиста съвест, се радва да се озове под могъщата му закрила.

— Знаете ли някои от делата му? — попита момичето.

— Много. Не съм го виждал още, но затова пък толкова съм слушал за него.

— Разкажете ни тогава за него след вечеря, Тибурсио!

— С удоволствие, доня Росарита!

Тибурсио се убеди още веднъж в здравината на ласата, с които бяха вързани пленниците, и се загледа как дъщерята на хасиендерото приготвя апетитна и необичайна за пущинака вечеря с хранителни продукти, извадени от кобурите на седлата. Облегнат на пушката, с цялата младежка сила и мъжка красота, в живописното облекло на конеукротител, той привличаше погледа на девойката по-често и по-дълго, отколкото тя самата искаше.

Тибурсио също трудно откъсваше очи от прелестното същество, което шеташе с грация и непринуденост, сякаш се намираше в обичайната, сигурна домашна среда. Той вече беше отсядал в хасиендата Дел Венадо, тъй като дон Агустин проявяваше едно рядко дори и за тези местности гостоприемство. Знаеше, че цялата Сонора й се възхищава, чувстваше се щастлив, че му се е удала възможност да й окаже една съвсем необичайна услуга, и забелязваше в непознат досега унес как очите й се стрелкат често-често към него.

— Елате, Тибурсио, и споделете вечерята ни! — покани го хасиендерото. — Без вас тя положително нямаше да се състои.

— Защо, сеньор Пена, не сте се отказали заради донята от това опасно пътуване?

— Трябваше да отида до хасиендата Дел Еменда и тъй като Росарита има приятелка там, не отстъпи, додето не й разреших да тръгне с мен. Много често сме изминавали този път и никога не сме попадали в беда.

— Тогава позволете да ви дам за такива случаи един съвет.

— Какъв?

— Когато преди малко изстрелът отекна, вие останахте по средата на поляната и край огъня. Ярко осветените ви фигури бяха удобна цел за всяка вражеска пушка. Трябваше незабавно да се хвърлите с бърз скок зад храстите.

— Имате право, Тибурсио. Един хасиендеро е твърде малко скаут, за да вземе в такива мигове правилното решение.

Когато яденето приключи, мъжете си запалиха неизбежните сигарильос26 и младият растреадор започна да разказва за Големия орел и Падащата светкавица. Росарита слушаше с внимание благозвучния му глас и когато той свърши, не се стърпя да възкликне:

— Ако не бях момиче, нямаше да имам друго желание, освен и аз да стана такъв ловец, чието име зазвучава край всеки лагерен огън. За вас хората сигурно също ще разказват, Тибурсио!

Той я погледна в очите със светнал поглед.

— Надявам се. Пушката на метиса ще ми създаде име!

— Наистина ли е толкова съвършена?

— Внимавайте!