Много се е писало за Дружествените острови именно в тази връзка. Когато били открити, на тях намерили един малък народ, по детински наивен и безобиден, без особени желания, на когото богатата природа била дала в прахосническо изобилие всичко необходимо за задоволяване на нуждите му, за водене на охолен и безгрижен живот. Чужденците били посрещнати гостоприемно и дружелюбно, почитали ги кажи-речи като божества и им дали всичко, каквото им душа искала. Моряците отнесли тази вест в родината си, където сред авантюристите се породило силното желание да видят онзи рай на южните морета и да изпитат тъй лесно достижимите му радости и удоволствия. Започнали да съоръжават кораби, търговската политика взела да крои план подир план и… за любезното си гостоприемство таитяните получили пороците и болестите на цивилизования свят. Те възприели повече лошите, отколкото добрите качества на хората, които дошли при тях, наричайки се християни, като били такива само на думи, но не и на дела. Това печално обстоятелство е достойно за съжаление. Но ние трябва да признаем тъжния факт, че след запознанството си с европейците таитяните са изгубили много от добродетелите си. Ала да прехвърляме вината за това върху християнството би било крещяща несправедливост. Не е правилно да се слага знак за равенство между църквата и онези, които се наричат християни. Най-големите врагове на християнския свят се намират сред самите християни и може само дълбоко да се съжалява, че редом с насъщната си дейност една религиозна мисия се вижда принудена да се нагърби и с тъжната задача да се бори срещу нечистото и пагубно влияние на онези, които с поведението си показват, че са християни само на думи.
Таити, „Перлата на южните морета“, се простираше под великолепното тъмносиньо небе, слънцето сипеше жарта си върху блестящите морски вълни, а покритите с гори върхове и склонове на планината Ороена се къпеха в лъчите му. Ослепителната слънчева светлина искреше в потоците и тесните водопади, които, скачайки от една скала на друга, живописно се спускаха от извисилите се към небето зъбери. Ала слънчевият зной не достигаше до привлекателните поселища, които, скрити в сянката на палмите и на безбройните плодни дръвчета, бяха освежавани от тъй приятната прохлада на свежия морски бриз.
Дългите перести ветрила на кокосовите палми шумоляха на лекия нежен ветрец, а откъснатите от по-силните пориви на бриза широки бананови листа шумно падаха на земята. Прецъфтелите цветове на портокаловите дръвчета, чиито клони бяха натежали вече от златистожълти плодове, капеха по земята, разнасяйки сладък аромат. Беше един от онези вълшебно хубави, прекрасни дни, чието великолепие и разкош могат да се срещнат само в тропическите страни.
И докато островът лежеше под слънцето в цялата си райска красота тъй млад и свеж, сякаш току-що бе излязъл изпод ръката на Твореца, от външната страна на кораловите рифове с гръмовен глас прибоят пееше своята еднообразна и вечна песен. Времената са се променили, а заедно с тях и хората, само безбрежният океан си е останал все същият. И до ден-днешен, както и преди хилядолетия, той запокитва срещу изпречилите се на пътя му остри скали своите ту кристално прозрачни, ту заплашително тъмни огромни вълни, украсени с пенести гребени. Пронизваните от искряща светлина талази се издигат и спускат, като че хиляди наяди се мъчат да хвърлят поглед към брега, където над белите гриви на вълните се виждат вечнозелените развени корони на палмите, под които един малък народец, обречен на гибел, отброява последните удари на пулса на своето самостоятелно съществуване, без да намери в себе си онази съпротивителна сила, която прави предсмъртната агония на американската раса толкова страшна и опасна за белия човек.
Там, на брега, се беше разпростряла столицата на Таити Папеете, а нагоре-надолу по улиците й се люшкаха пъстри тълпи от хора, облечени в бели, червени, сини, раирани, карирани или пък с десен на различни пъстри цветя дълги одежди. Колко прелестно бяха украсили младите хубави като картина момичета черните си къдрави, копринено меки коси с цветя и изкусно преплетено снежнобяло, развяващо се на вятъра лико на марантата!
А колко ловки и горди бяха движенията на местните контета кокетно препасали пъстрото парау или падащата на гънки около слабините им „марра“! Върху раменете им бе наметната живописната тебута. И колко напето се разхождаха с нея насам-натам между красавиците! Те бяха свързали дългите си блестящи от мазнина коси, вплитайки в тях ленти от бяла „тапа“ и червена фланела, което съвсем не стоеше лошо на бронзово-бакърените им лица.
И ето че изведнъж всичко живо се заблъска към брега. Към острова се приближаваше едно кану, чието бяло платно бе здравата изпънато от бриза, тъй че намиращите се в него двама души използваха греблата само колкото да поддържат правилния курс.
Двамата мъже в лодката бяха Потомба и аз.