Край Тихия океан

— Пак имате право, Чарли! — кимна капитанът. — Спечелихме славна победа, и ще дам израз на признанието си, като разреша да направят такъв силен грог, който да може да тръшне и вол.

Тези думи бяха посрещнати с всеобщо ликуване. Двама по двама, вървейки в крак, хората се върнаха в бивака.

Докато се вареше грогът, аз си поговорих с Потомба. Оказа се, че той действително е бил в Индия. Беше пътувал до повечето островни групи от австралийския архипелаг. Изказваше се толкова ясно и скромно, че съвсем скоро спечели симпатиите ми.

— А сега, Чарли, нека изберем човека, който ще плава с вашия княз до Таити — каза капитанът. — Естествено, аз трябва да остана тук, но кормчията би могъл да се нагърби с тази работа. Вие какво мислите?

— Не мога да се намесвам в тези неща, защото вие сте капитанът, но одобрявам вашия избор. Кормчията има офицерски чин и в неговите думи ще се вслушат повече, отколкото в молбите на някой обикновен моряк, ако бяхте решили да изпратите такъв човек от екипажа.

— Защо аз? — попита кормчията. — Как си го представяте, капитане? Един доблестен кормчия не бива да изоставя кораба си, а ако го изгуби в някоя буря, тогава няма право да изоставя своите хора.

— Само ако липсва капитанът и кормчията го замества — отвърна Робъртс. — Но аз съм все още тук и вие спокойно можете да отплавате за Таити, без да се провините в нарушаване на задълженията си. Впрочем и сам знаете, че тук важи единствено моята заповед. Онзи, когото аз изпратя, трябва да се подчини.

— Кептън, да не би действително да очаквате от мен да поверя живота си на това плаващо дърво, каквото е всъщност лодката на този човек? Впрочем аз няма да мога да разменя и една дума с него, а напълно възможно е да се натъкна на хора, чийто език изобщо да не разбирам!

— Хмм, вярно! Чарли, какво ще кажете? Вие сте единственият, който разбира малайски, че дори и диалекта на Дружествените острови. Имате ли желание да пътувате с този човек?

— Щом вие го искате, кептън, ще се съглася!

— Чудесно, тогава ви моля да се заемете с тази работа. Но, по дяволите, какво е това? — неочаквано попита той, сочейки с ръка към вътрешните води, които стигаха, кажи-речи, до краката ни.

— Акула, наистина е акула, която се е вмъкнала между рифовете! — извика кормчията. — Бързо грабвайте харпуните!

На повърхността на водата се появи гръбната перка на чудовището, несъмнено примамено от нашето присъствие. Щом види акула, кръвта на всеки моряк кипва. Той не познава друг по-върл враг от този лаком морски звяр и винаги се стреми да я убие дори и ако не се чувства застрашен от нея.

Хората бързо скочиха на крака и грабнаха какви ли не оръжия. Аз също взех моята тежка пушка, за да опитам дали един куршум щеШе да е достатъчен, за да убие животното. Но в същия миг Потомба сложи длан върху ръката ми и ме помоли:

— Не стреляй, сахиб. Потомба е господар на всички акули, затова и на тази ще заповяда да умре.

Той захвърли своята тебута, както и маррата настрани, тъй че остана само по бедрената си препаска, стисна ножа в ръка и с дълъг скок от брега се гмурна във водата, чиито вълни със силен плясък го погълнаха и скриха от погледите ни.

Разнесе се всеобщ вик на ужас.

— Какво прави този човек? — възкликна капитанът. — Загубен е!

— Вижте перката й! — изкрещя боцманът, който стоеше до самата вода с харпун в ръка. — Акулата го забеляза и се насочва право към него. Само след секунди ще го разкъса.

И аз бях изплашен, но запазих спокойствие.

— Чарли, ами какво ще стане сега с пътуването ви до Таити? — попита капитанът. — Този юнак едва ли ще излезе пак от водата.

— Нека изчакаме, кептън! В Западна Индия съм виждал хора, които изобщо не се страхуваха да се гмуркат, въоръжени само с един нож и да нападат акулите под водата. За да захапе плячката си, тази риба трябва да се обърне по гръб, а на храбрия и опитен плувец тъкмо това дава време да забие острието в нейното тяло и после, оттласквайки се енергично с крака, с мощен замах да разпори корема на животното. Ето вижте, кептън, борбата на живот и смърт започва!

На мястото, където се намираше акулата, във водата се образува кипящ водовъртеж. После на известно разстояние от него изскочи първо главата, а след секунди и тялото на Потомба до кръста. Той размаха ножа във въздуха и нададе силен победоносен вик.

— Кълна се в името на всички платна и брамсели, той действително уби този звяр! — извика капитанът. — Ей къде изплува чудовището на повърхността. Тялото му е разпрано от главата до опашката.

Застаналите наоколо моряци нададоха радостни възгласи. Но това не беше най-подходящият начин да докажат признанието си на победителя. Той излезе на брега, без да обръща внимание на хвалбите на хората, които се опитаха да го наобиколят, и се насочи към мен.

— Акулата е мъртва, сахиб! — простичко съобщи той.

— Знаех го още когато ти скочи във водата — отвърнах аз, като му подадох ръка.

Той я пое и по израза на лицето му разбрах, че този начин на признание го зарадва повече от гръмогласните хвалебствия на другите.

— Значи ти предварително си вярвал, че Потомба има силна десница и смело сърце?