Край Тихия океан

Ери действително беше удържал на думата си, защото само след два дни ние стигнахме Таити, макар че бяхме принудени да се отклоним от най-краткия път. Постоянният силен пасат ни беше помогнал много, а Потомба умееше да използва всяка вълна. Тъй като не се изморихме, понеже имахме възможност да гребем на смени, пътуването ни се оказа изключително бързо.

Ето че сега най-сетне пред очите ни се беше ширнал този прекрасен остров, за който бях чел толкова много истини, но и толкова големи глупости. Папеете се издигаше все по-ясно пред нас, докато най-накрая можехме да различаваме всяко отделно лице от тълпата, струпала се на брега, за да наблюдава нашия плавателен съд.

Направи ми впечатление, че хората обръщаха такова голямо внимание на малката ни невзрачна лодка, докато в пристанището се намираха и съвсем други обекти, които далеч повече заслужаваха любопитството им. Спуснах платното, за да не ни тласне бризът към коралите, към които се приближавахме, и попитах:

— Потомба, виждаш ли тези хора?

— Да, сахиб — кимна той.

— Защо ли тъй са се зазяпали тъкмо в нас, след като наоколо има толкова много други лодки и кораби, които също могат да привлекат вниманието им?

— Тези мъже и жени познават лодката ми, а Потомба е ери, който е много известен сред своя народ. А сега кротувай и се дръж здраво, сахиб, защото навлизаме в прибоя!

Приближихме се към един от страничните отвори в кораловия пръстен, през който можеха да минават само такива малки и тесни плавателни съдове като нашата лодка. Един замах с греблото ни вкара в самия прибой. Врящите му и кипящи талази ни изхвърлиха като перце нагоре, за миг-два ни задържаха в обятията си така, че ни се стори сякаш увиснахме във въздуха, а после ни запокитиха във вътрешните спокойни води на залива.

Вдясно от нас бяха хвърлили котва цяла редица кораби, които бяха преминали през по-широкия вход за пристанището. Конструкцията на един от тях ми се стори позната, макар че се виждаше само корпусът, а всичките му платна бяха здраво завързани. Горе във вантите беше увиснал един човек, който изглежда си беше избрал това високо място, за да може по-добре да разглежда града. На главата си той носеше мексиканско сомбреро и тази шапка имаше толкова неимоверно широка периферия, сякаш бе правена, за да побере под себе си на сянка цяло многодетно семейство пекари.14 Една толкова голяма периферия сигурно се изработва само по специална поръчка, а на подобна поръчка бе способен един-единствен човек и той е много храбрият, доблестен и почтен капитан Фрик Търнърстик, с чийто тримачтов кораб преди известно време бях пътувал от Галвестън до Буенос Айрес.

— Потомба, насочи лодката ей към онзи кораб!

— Защо, сахиб?

— Сигурен съм, че капитанът му е мой познат.

— Значи искаш да ме изоставиш още сега и да отидеш при него, така ли?

— Да, освен ако не съм се излъгал в предположението си.

— Сахиб, този кораб е на янките, които не обичам. По-добре потърси някой кораб на франките или на германите.

— Но капитанът му е мой приятел.

— Въпреки това няма да те закарам при него.

— Защо?

— Ти каза на Потомба: „обикнах те“. Това истината ли беше?

— Не съм те излъгал.

— Тогава те моля да дойдеш с мен в моя дом в Папеете, за да си отпочинеш там до утре. Всъщност би трябвало да останеш за дълго, много дни, много седмици, но ти обеща на твоите хора бързо да се върнеш и затова не бива да те задържам повече от една нощ.

— Потомба, ще остана при теб, доколкото ми позволява времето, с което разполагам, но ако онзи капитан прояви готовност да отиде да вземе моите хора и ако е в състояние веднага да отплава, то аз трябва да тръгна с него.

— Той може да напусне пристанището едва утре. Приливът започна току-що. Ще му се наложи да изчака отлива, който ще настъпи чак вечерта. Но тогава ще е толкова тъмно, че не бива да поема риска да опита да мине между рифовете.

— Вярно е. Следователно би трябвало да изчака втория отлив, но би могъл и по време на прилива да накара някой параход да го измъкне в открито море.

— Забравяш, че един толкова голям кораб има нужда от доста време, както и от много работа, за да се приготви за излизане в открито море.

— А ти не знаеш колко пъргаво и бързо си вършат работата тези янки.

— И все пак сигурно ще ти остане един час време, за да можеш да дойдеш с мен.

— Е, това е твърде вероятно.

— Тогава ми обещай да не ме оставяш сам да вляза в Папеете!

— Обещавам ти!

— Благодаря ти, сахиб! Моят брат Потаи ще се зарадва, като разбере, че имам приятел, който е германи.

Свърнахме настрани към кърмата на тримачтовия кораб и когато се приближихме достатъчно, забелязах, че не съм се излъгал. Разчетох написаното с големи ясни букви име на кораба — The Wind.15 Човекът на вантите беше с гръб към нас, тъй че нямаше как да ни види. След като кажи-речи стигнахме до десния му борд, аз сложих длани около устата си и извиках:

— Кораб ахоииий!

Човекът се извърна и втренчи поглед в нас.

— Ахоииий! Как… кой… ура! Ха, кой е това? Спрете при въжето!