Край Тихия океан

— Този вид призраци, за който става въпрос, не само не отмъщават, ами дори се радват, ако не им се случи нещо лошо — отвърна Рафли. — Всъщност този призрак никак не ни интересува, но понеже ние пленихме джонката, навярно имаме право да проверим за кой вид от тези свръхестествени същества става дума. Чарли, ще дойдеш ли с мен?

— Да — отвърнах аз.

— Имаш ли представа какъв е този призрак?

— Все още не.

— Да се обзаложим ли?

— Не.

— Но ти можеш да спечелиш. Залагам…

— Не залагай нищо, сър — прекъснах го аз, — няма да участвам в облога.

— Е да, цяло нещастие е все за това да се разправям с теб. Наистина човек не може да те накара да се обзаложиш, дори и когато става въпрос за призраци.

Първо закусихме, а после се отправихме към пристанището и се качихме на борда на джонката. Охраната от предишния ден все още не беше сменена, тъй че заварихме войниците, които бяха видели „призрака“. За съжаление от тях не можеше да се научи нищо повече от онова, което вече знаехме. Само ни направи впечатление, че те по-скоро бяха чули призрака, отколкото да го бяха видели.

Слязохме в трюма, за да огледаме пленниците. Бяха вързани както трябва. Никой не можеше да се освободи, освен ако не го развържеха пазачите, а нямаше никакво съмнение, че подобно нещо не беше ставало. Когато напуснахме джонката, знаехме толкова, колкото и преди. Кой знае какво беше накарало суеверните сингалци да изгубят ума и дума.

Обаче още на следващото утро мюдюринът пак изпрати човек да ни помоли да отидем при него, за да ни съобщи, че призракът отново се е появил в полунощ. И този път това му било доложено от офицера на стражата и човекът още чакал, за да ни даде необходимите сведения. Всичко се повторило, също както през миналата нощ. Първо се извил вятър, а после се появил призракът, чиято фигура обаче не се различавала и следователно не можело да бъде описана.

— Наистина ли задуха вятър? — попитах аз.

— О, да, съвсем внезапно — отговори лейтенантът.

— Почувствахте ли го?

— И още как.

— Откъде дойде призракът?

— Не знам. Просто изведнъж беше там.

— И къде отиде?

— Не мога да кажа. Изчезна.

— Видяхте ли го да се движи?

— Да.

— Тогава трябва да знаете на кое място или на кои места на кораба се е намирал.

— Той стигна до средната мачта.

— От коя посока дойде?

— Не забелязах.

— Не сте си държали очите отворени или страхът е замъглил погледа ви. Ще дойдем с теб, за да разследваме още веднъж тази призрачна история.

Така и направихме, но усилията ни не доведоха до никакъв резултат. Заварихме всичко както си беше и предишния ден. Край средната мачта, до която, както казваха, бил идвал призракът, имаше няколко големи коша с дини и други плодове, предназначени за храна на похитителите. Огледах тези кошове, но не намерих нищо, което по какъвто и да било начин да свържа с призрака. Ядосах се, ала не на привидението или, да речем, на глупостта на сингалците, а единствено на себе си. На колко трудни въпроси бях намирал отговорите досега, какви дири бях проследявал! А ето че в този случай не ми хрумваше абсолютно нищо. О, Кара бен Немзи, о, Олд Шетърхенд, къде остана прозорливостта ти?

След като се бяхме разделили вече с мюдюрина и отново седяхме сами, Рафли ми се усмихна лукаво и подхвърли:

— Чарли, съжалявам те!

— Защо?

— Защото призракът е напуснал кораба и сега витае само в главата ти. Струва ми се, че скоро ще усетиш силния внезапен вятър.

— Подигравай се, подигравай! Но наистина е досадно да не можеш да хванеш дирята на една такава щуротия.

— Не може ли? Хмм! Действително ли не може?

— А ти, сър, да не би да имаш някаква идея?

— Йес, и то каква!

— Е, каква!

— Призракът идва откъм сушата.

— А аз твърдя, че се намира в самата джонка.

— Глупости! Ще се обзаложим ли?

— Не.

— Залагам сто гвинеи, че съм прав. Някой иска да освободи пиратите и за тази цел си играе на призраци, та така да сплаши пазачите. Не си ли на същото мнение?

— Не.

— Тогава заложи десет златни монети срещу моите сто!

— Нямам златни монети за обзалагане.

— Ще ти дам назаем!

— Благодаря. Призракът не заслужава да се рискува за него дори и грош. Тази вечер ще бъде заловен.

— Ка… кво? — подскочи англичанинът. — Кой ще го залови?

— Аз.

— Ще отидеш на джонката?

— Да.

— Но не и сам, нали?

— Искаш ли да дойдеш с мен, сър?

— С големи благодарности! Лов на призраци! Чарли, ти наистина си славен човек. Как бих искал да си роден в Рафли-Касъл!

— Като твой по-възрастен брат? А какво щеше да е тогава положението с твоята титла и твоето наследство?

— И двете не ми трябват. Щях да живея от лов на призраци.

— Така може. Казват, че понякога се намирали много тлъсти и хранителни призраци. Любопитен съм да видя колко ли ще тежи нашият.

— Вятърът и въздухът… нямат тежест!

— Вятър ли? Нищо подобно, сър! Вятърът съществува само във фантазията на тези страхливи сингалци. Призракът на джонката е или някакво животно, или…

— Или — прекъсна ме той — човек, който иска да уплаши пазачите и после да се качи на кораба, за да освободи пиратите.

— Не ми се вярва. Онзи, който играе ролята на призрака, се намира на борда.

— Доказателства!