Край Тихия океан

— Е добре, да им позволим малко да ни позяпат! Но преди това пак ти казвам, че разчитам на теб да ме придружиш до Ява. Необходими са ми три дни за подготовката на това пътуване. Толкова време ти давам да размислиш дали искаш или не. Но тежко ти, ако не пожелаеш да тръгнеш с мен!

Навън начело на празничното шествие, при светлината на много факли бяха застанали накичените с безброй цветя девойки. Щом ни забелязаха хората, от стотици гърла проехтяха силни викове, а музикантите започнаха да свирят. Това продължи може би десетина минути и не престана преди да се приберем обратно в стаята.

Малко по-късно се отзовахме на поканата на мюдюрина. При него узнахме, че на джонката е изпратен един лейтенант от местното население заедно с десет души, за да пазят пленниците. Попитах дали тези единадесет мъже са достатъчни, но се успокоих след забележката на мюдюрина, че повече пазачи не са необходими, понеже пленниците били оковани и вързани за околните предмети.

Тъй като предишната нощ бяхме будували, останахме при мюдюрина само толкова, колкото изискваше благоприличието, и щом се върнахме, веднага легнахме да спим. В резултат на голямата ни умора на следващото утро станахме едва, когато дойдоха да ни събудят. Мюдюринът. пак искаше да говори с нас. Сигурно беше нещо важно. Имайки предвид колко надути и недостъпни са обикновено такива чиновници, разполагащи с голяма власт, можех да се поздравя за щастливото си познанство с Рафли, защото единствено на неговите роднински връзки с генералния губернатор трябваше да благодарим, че мюдюринът бе толкова услужлив и любезен към нас.

Той имаше много сериозен и тържествен вид, когато влезе в стаята на Рафли, където и аз се бях озовал набързо. Твърде странно звучеше и уводният му въпрос, отправен към англичанина, веднага след като ни поздрави и седна:

— Сър, къде живеят духовете?

От слисване лицето на Рафли така се удължи, че пенснето му се раздвижи по вече познатия ни начин. Известно време той гледа втренчено мюдюрина, а после поклати глава и едва продума:

— Духовете…? Хмм! Духовете…?

— Да, духовете! — кимна мюдюринът.

— Но кои? Има различни духове.

— Така ли?

— Ами да, например има будни и заспали духове, спокойни и неспокойни, високи и ниски духове и тъй нататък.

— Сър, не се шегувам. Имам предвид истинските духове.

— Истинските ли? Хмм! Може би призраците?

— Като че ли дух и призрак не е едно и също.

При тези думи по лицето на Рафли се изписа подигравателно изражение. Той намести пенснето си пак там, където му беше мястото, засмя се и каза:

— Не е едно и също. Човек може да предаде Богу дух, но да предаде Богу призрака си — това не може. Да не би през изминалата нощ да се е появил някой призрак?

— Да.

— Къде?

— На джонката.

— И ти вярваш ли го, сър?

— Да, вярвам го.

— А аз, не. Призраци изобщо няма, а ако някой от войниците ти твърди, че е видял подобно нещо, тогава се обзалагам на хиляда или на пет хиляди лири стерлинги, че този призрак е от плът и кръв и крои някакво пъклено дело. Да не би някой да се е опитал да освободи пленниците?

— Не.

— Не? Но това може да е бил само някой от пленниците, понеже освен войниците и пиратите на борда няма други хора.

— Не е бил никой от тях. Всички разбойници са вързани толкова здраво, че е изключено сами да се освободят. Било е съвсем друго същество. Някой дух!

Той изрече тези думи с такава убеденост, че Рафли отново поклати глава и се обърна към мен:

— Чарли!

— Сър!

— Има ли духове?

— Да.

— А призраци?

— Не. Кой твърди, че тази нощ е видял призрак?

— Пазачите — отвърна мюдюринът.

— Един от тях или неколцина?

— Всички. Преди малко ми беше доложено от лейтенанта. Доведох го тук. Той чака отвън и ако искате, може да ни разкаже всичко.

Станах и поканих човека в стаята. Той съвсем нямаше вид на страхливец, но хора с неговия произход още от деца попадат под влиянието на много силно суеверие. Накарахме го да ни опише какво е видял.

Както е известно по всички краища на земното кълбо и сред всички народи полунощ се смята за часът на призраците. И наистина било в полунощ, когато над джонката изведнъж се извил силен вятър и призракът се появил.

— Откъде дойде? — попитах аз.

— Никой не видя: Той просто бе там.

— Колко време го наблюдавахте?

— Само няколко минути.

— Къде отиде?

— Не видяхме. Просто изчезна.

— Как изглеждаше?

— Страшно! Сърцата ни изтръпнаха.

— Страшно! Какво искаш да кажеш? Опиши ми го по-подробно!

— Не мога. Та кой ли може да опише призрак?!

— Приличаше ли на животно?

— Не. .

— А на човек?

— Не.

— На кое същество приличаше?

— На никое.

Това бяха всичките сведения, които получих. Не успях да узная нищо повече. Все пак от предпазливост отново попитах:

— Да не би днес да липсва някой от пленниците?

— Не.

— А някой да се е бил развързал и после вие пак да сте го вързали?

— Не, сър.

Двамата с Рафли се спогледахме, а после избухнахме в неудържим смях.

— Не се смейте, милорди! — предупреди ни изплашеният мюдюрин. — Призраците си отмъщават за всяка шега, която човек си направи с тях.