Край Тихия океан

От само себе си се разбираше, че екипажът на джонката „Ха-йанг-дзъ“ трябваше да бъде наказан по най-строг начин. Но въпросът беше по законите на кое право да стане това. Общо взето на Цейлон и за европейци, и за местни жители е валидно старохоландското право, ала все пак за тамулите256 съществува техен собствен кодекс, наречен Тесавалами, а пък освен това в Канди е валидно и специално, местно правораздаване. Английските закони се прилагаха само при търговски и мореплавателски въпроси. По кои закони трябваше да бъдат съдени похитителите на девойки — по английските или по старохоландските? Това бе важно само за чиновниците, но не и за мен или за Рафли. То просто не ни интересуваше. Мюдюринът не можеше да вземе решение. Налагаше му се да изчака пристигането на губернатора, а дотогава трябваше и да вземе мерки да предотврати бягството на затворниците. Беше на мнение, че ще е най-добре да ги остави на джонката под силна охрана. Всъщност Рафли нямаше думата по този въпрос, но смяташе, че е съвсем естествено чиновникът да се обърне към него за съвет. И ето че сега англичанинът се извъртя към мен и каза:

— Чарли!

— Сър!

— Ти какво мислиш по въпроса?

— Нищо.

— Хмм! Но все пак трябва да имаш някакво мнение.

— При условие, че познавам тукашните затвори.

— Сигурно няма да струват кой знае колко.

— Тогава наистина ще е по-уместно да оставят онези негодници на кораба, но разбира се под най-строга охрана.

— Well, и аз тъй мисля. Значи така решаваме и така ще стане.

Мюдюринът стана от мястото си, поклони се, покани ни на вечеря и си отиде. Англичанинът направи една от своите подигравателни гримаси и ме попита:

— Какво ще кажеш за този човек, Чарли?

— Теб те смята за по-важна клечка от самия себе си.

— Не бих го съветвал да мисли иначе! Да не би ти да си на друго мнение, а?

— Мнението ми за теб е същото, каквото и твоето за мен.

— Добре казано, много добре казано. Дано приказваш също тъй умно и след като чуеш какво предложение имам.

— Тогава давай да го чуем, сър?

— Оттук тръгваш за Суец и после се връщаш у дома, нали?

— Не, отивам в Бомбай.

— Тая няма да стане!

— Какво?

— Самият аз идвам оттам и толкова скоро не ми се връща на същото място. Какво ще търсиш там без мен?

— Онова, което търся навсякъде.

— Вярно! Значи е все едно дали ще видиш Бомбай или не.

— Предварителният план на моето пътуване ме насочва натам.

— Предварителен план! И изобщо план! Че кой разумен човек крои планове? Празниците се празнуват, когато дойдат! Такъв странен спътник като теб още не съм виждал. Целият си изтъкан от капризи и недостатъци и въпреки всичко човек не може да не те обича, все едно дали иска или не. Но още не те пускам да си заминеш.

— Мислиш ли, че можеш да ме задържиш?

— Йес.

— Как?

— Хмм! Да се обзаложим ли?

— Не, не се обзалагам.

— Глупости! Изчакай, докато ти кажа за какъв облог става дума! Залагам сто английски лири, че ще останеш при мен. Я кажи сега колко даваш ти срещу моята сума!

— Нищо!

— Ужасен човек! Сигурно щях да спечеля този облог! Чарли, искаш ли да дойдеш с мен?

— Къде?

Той бързо наведе глава така, че пенснето му се плъзна до върха на носа, и като ме погледна подмамващо над стъклата, изговори една-единствена дума, но със силно натъртване:

— Ябадиу!

Тази дума действително ми направи очакваното от него впечатление, обаче аз не се издадох и го попитах с пълно безразличие:

— Е, и какво?

— Какво ли? Ама че въпрос! Нима не знаеш какво означава Ябадиу?

— Това е старото име на Ява. Островът е бил наричан така приблизително по времето на Птоломей.

— Правилно! Значи Ява! Е, какво ще кажеш?

— Там ли искаш да отидеш, сър?

— Дали искам? Не виждам кой би могъл да ми забрани! Да не би да съществува някой човек, който да има правото да те спре?

— Не.

— Значи се разбрахме! Отплаваме за Ява!

— Полека, полека, сър Джон! Пътуването до Ява би ме отдалечило твърде много от родината.

— Не бива да се гордееш прекалено с тази своя мисъл, Чарли. Всички пътища водят към Рим и на теб може да ти е съвсем безразлично дали ще се завърнеш в родното си гнездо от запад или от изток, през Америка или през Африка. Много ти се чудя, че…

Тук той беше прекъснат. Навън се разнесоха песни и музика, а един от служителите на хотела влезе в стаята и ни помоли да се покажем на верандата, защото хората искали да ни видят.

— Кои хора? — учудено попита англичанинът.

— Народът, който се е събрал, за да ви отдаде почитта си и да ви благодари.

— За какво?

— Девойките, отвлечени по време на лова на слонове, които вие сте спасили, ще минат тържествено през града. После ще бъдат придружени до Коломбо от пратеника, който мюдюринът изпраща да иде там при губернатора.

Рафли направи една от своите особени гримаси, остави пенснето да се плъзне до върха на носа му и попита:

— Да не би и ние да трябва да участваме в тържественото шествие през града, а?

— Ваше сиятелство, кой би си го помислил!

С тези думи изплашеният човек изхвръкна през вратата.

Рафли се усмихна и ми кимна.