— Тези думи бяха казани с недоволен тон. Англичанинът беше енергичен, безстрашен, дори дързък човек. Притежаваше твърде голяма гордост, себеотрицание и благородство, за да бъде завистлив, ала при всичко извършено и преживяно от нас до този момент, щастието се бе оказало по-благосклонно към мен, отколкото към него, тъй че го разбирах много добре. Рафли просто не се свърташе на едно място, искаше му се и той веднъж да бъде на „предната линия“, както обикновено се казва. Но в случая ставаше въпрос за едно начинание, от което зависеше всичко и просто в себе си имах повече вяра, отколкото в него. Не можех да се съобразявам с недоволството му.
Все още не се бяхме върнали в залива, когато минахме покрай една малайска лодка, представляваща според обичаите на тази страна плаващ магазин за дрехи и какви ли не дреболии. Веднага дрейфувахме и оставихме лодката да се приближи до нас, за да си купя саронг,268 както и малайска фуниеобразна шапка, изплетена от слама. Така поне отдалече можех да мина за местен жител. После лодката отплава, а ние останахме в дрейф, защото ми се струваше, че ще е по-добре да напусна яхтата заедно с Квимбо тук, отколкото по-късно в залива, където бе възможно да ни забележат.
Старият рибар се съгласи да ми отстъпи лодката си и след като навлякох саронга и си сложих шапката, ние се спуснахме в малкия плавателен съд и се отблъснахме от яхтата. Тя продължи плаването си, за да се върне на предишното си място, където бе стояла на котва. Намерените в лодката мрежи разпростряхме и подредихме така, че Квимбо добре да се скрие под тях. Започнах да греба.
Всички тези промени не можеха да бъдат наблюдавани от нежелани свидетели, тъй че се надявах да не ме разпознаят и да не осуетят намеренията ми.
Когато пак се озовахме в залива, видяхме, че беше извънредно оживен, но въпреки това се промъкнахме между лодките и ладиите, без никой да ни обърне внимание. Веднага щом завихме в устието на реката Квимбо посочи възбудено към левия бряг и каза:
— О, добър, мил менер, скоро тук съм при Тигров мост! Тук джонка съм бил на котва, кога Квимбо трябва пътува заедно за Цейлон.
Колко се зарадвах! Трябваше да положа усилия, за да попитам по-спокойно:
— А на какво разстояние нагоре по брега на реката се намира този мост?
— Хубав, храбър Квимбо туй не знам. Мил Германия продължи гребат. Квимбо каже.
Последвах съвета му. И отляво, и отдясно бреговете бяха застроени с какви ли не къщи и колиби с най-причудливи форми. След около половин час те изчезнаха. Бреговете станаха безлюдни и пусти. Бяха покрити с храсталаци и бамбук. Измина още четвърт час. Вече бях започнал да ставам нетърпелив, когато сред реката забелязахме остров. Между него и десния бряг се простираше откритата водна повърхност, обаче от другата страна островът бе свързан със сушата посредством мост.
Не можех да кажа дали беше каменен или дървен, защото изцяло бе обрасъл с буйна зеленина. Клонките и листата й бяха подкастрени по китайски маниер така, че се бяха образували две огромни фигури на тигри, лежащи една срещу друга. Квимбо възбудено размаха и двете си ръце.
— Тук, тук съм Тигров мост! Тук съм жилище на разбойник, дето Квимбо бил пленен и…
— Тихо, тихо! — прекъснах го аз. — Никой не бива да чуе, че разговаряме. Ти бил ли си на острова?
— Да, Квимбо бил.
— Там има ли някаква къща, колиба?
— Не, съм само дърво, храст и бамбук.
— А къде е жилището на китаеца?
— Жилище на бряг.
— Но нищо не се вижда. Има само гъста гора и още по-гъст бамбук.
— От остров по мост минава път до къща.
— Направо в този гъсталак ли?
— Да.
— От какво е направена къщата?
— Съм направен от бамбук.
— Няма ли друг път до нея, освен онзи през моста?
— Квимбо не знае друг път.
— А сега не издавай нито звук! Легни пак под мрежите!
Вече се бяхме приближили до острова. Трябваше да мина покрай къщата и следователно нямаше как да не я забележа. Не насочих лодката под моста, а избрах другата страна, където реката беше открита. Докато минавах покрай острова, сред крайбрежния гъсталак зърнах открито място с няколко водещи към водата стъпала. Там беше завързана една лодка. Ето значи къде се намираше пристанът за обитателите на пиратското свърталище! Те спираха на острова и оттам минаваха по моста за къщата. Защо, това не можех да разбера.
Продължих да греба нагоре по реката, докато тя направи завой и вече нямаше как някой да ни наблюдава от острова или от моста. После спрях леката лодка на левия бряг. Изтеглихме я на сушата и я скрихме под пълзящите растения, след което наредих на Квимбо да ме чака там.
— Не, хубав, добър Квимбо няма тук чака, щото изяде него тигър.
— Че наоколо има ли тигри?
— О, тук съм много, много тигър. Квимбо слушал как реве цяла нощ.