Край Тихия океан

— Имаш време да измислиш нещо хитро. Яхтата трябва да стане наша. Колко добре можем да я използваме! Ако имахме повече хора, щяхме още тук да свършим тази работа. Но сега разполагам само с вас тримата и пазача, когото пак трябваше да пребия от бой, защото даваше твърде много храна на холандеца. Другите са в открито море и ще се завърнат чак след седмици. Успееш ли да закараш яхтата до Паданг, тя ще бъде наша. Необходимо е само да се обърнеш там към брат ми Си-сън.

— Надявам се да успея. По пътя все ще ми дойде някоя добра идея.

— Изпрати ми известие, преди да започне пътуването!

Той пак мина по моста и се върна в къщата. Лоцманът се качи в една лодка, хвана веслата и се отдалечи.

Сега вече знаех кои хора се намираха тук: Линг-тао, писарят, малаецът и наказаният пазач. Не се страхувах от четиримата. Дали трябваше да освободя пленниците веднага? Моментът беше удобен! Но пантерата! Какво ли представляваше револверът пред това животно? И най-важното — кроеше се някакъв план срещу нашата яхта. Лоцманът се канеше да я откара в друга посока и аз трябваше да побързам да му попреча. И така, промъкнах се обратно по моста, намерих Квимбо и двамата се затичахме към нашата лодка. Спуснахме я обратно във водата и се качихме в нея. Квимбо се скри под мрежите, а аз започнах да греба надолу по реката колкото ми държаха силите. Движехме се бързо, но въпреки това зърнахме лоцмана едва след като стигнахме устието на реката. Той продължи да гребе успоредно на брега, сигурно за да вземе лоцманската си лодка, а ние се насочихме право към яхтата. Веднага щом се озовах на борда щурманът ми извика:

— Но, сър, връщате се сам! Не сте ли заедно с лорда?

— Сър Джон не е ли тук? — отвърнах на въпроса с въпрос.

— Не е. Той тръгна отдавна заедно с китаеца-писар.

— А-а! Накъде?

— След вас.

— Каква…

За малко щях да кажа „глупост“. По-нататък научих следното: на лорда никак не му било безразлично, че съм отишъл без него на разузнаване. Ето защо с радост видял, че писарят на холандеца се връща заради някаква грешка в сумата за престоя ни в залива. Запитал го дали има време и дали добре познава бреговете на реката. Ставало въпрос да се открие една местност, наречена Тигровия мост. Въпреки изричното ми предупреждение лордът пак споменал това име, защото като държавен чиновник той смятал писаря за човек, на когото можел да разчита. И писарят, който беше доверено лице на китаеца, разбира се веднага се съгласил с това предложение, но само за да заведе англичанина право в ръцете на Линг-тао.

Вече знаех кой е пленникът, като се има предвид и факта, че лордът бил наредил на писаря да му осигури саронг и сламена шапка. Докато разговарях с кормчията, целият екипаж на яхтата се беше насъбрал около мен. Разказах им каквото бях видял и чул. Те се наканиха веднага да тръгнат, за да измъкнат лорда:

Наложи се малко да ги обуздая.

— Не бързайте толкова! Не можем да оставим яхтата без надзор и изобщо не са нужни толкова много хора. Впрочем, я вижте, лоцманът пристига с лодката си! Нека чуем какво ще ни каже!

Щом негодникът свали своето платно, ние му хвърлихме въже и той се изкатери на палубата. Поздрави и се приближи до мен.

— Сахиб, трябва да ти предам важно съобщение. Господарят на този кораб тръгна да търси Тигровия мост, нали?

— Да.

— Но това място не се намира тук наоколо, а е чак в Паданг. Ето защо заедно с писаря той се отправи натам и ми нареди да ви съобщя, че трябва бързо да го последвате и да го вземете на борда.

— Добре, но засега ти си на борда и ще те вземем с нас до Паданг, ала след като измъкнем англичанина от Тигровия мост. Вържете го!

Десет здрави ръце събориха лоцмана на земята, вързаха го и го отнесоха долу в трюма. Наредих да спуснат капитанската лодка във водата, взех четири добре въоръжени гребци, нарамих Мечкоубиеца заради пантерата и се качих в лодката. Тя се понесе през залива към устието на реката така, сякаш бе карана с парна машина.

За да се доберем с Квимбо до Тигровия мост ни бяха необходими повече от четиридесет и пет минути, а сега ни стигна и половината от това време. Момчетата въртяха веслата като дяволи, само и само час по-скоро да освободят своя лорд. Не продължихме по-нагоре от острова, а спряхме с лодката направо на пристана. Моряците се скриха, а аз затърсих гонга. Видях, че висеше на едно дърво. Ударих го силно три пъти. Линг-тао бързо излезе от къщата и дойде на острова. Като ме видя, той се стъписа.

— Кой си ти и какво търсиш тук? — попита ме строго.

— Искам да говоря с менер Бонтверкер и английския лорд, които си затворил тук.

От уплаха той взе да преглъща и едвам продума:

— Не те разбирам.

— Как се казваш?

— Си-сън.

— Хубаво! Само че хората ти те наричат Линг-тао. Аз съм от яхтата, чийто собственик си затворил тук. Ние пленихме твоята джонка „Хайанг-дзъ“ и избесихме екипажа й. После заловихме Та-ки на Тилангджонг, а сега сме дошли да си разчистим сметките с теб и с брат ти Си-сън в Паданг.

— Все още не мога да те разбера — изпелтечи той.

— Тогава ще ти го кажа по-ясно. Ето ти!