Край Тихия океан

Екливите звуци от тромбона се приближаваха все повече и повече и… ето че изведнъж видяхме как се надигна една черна, висока, почти отвесна стена от водни маси, а зад нея вилнееше ураганът, който я беше издигнал и гонеше пред себе си. В следващите мигове дори и залп от цяла батарея оръдия на фирмата „Круп“ нямаше да може да се чуе. Огромната вълна ни настигна, връхлетя ни и ни погреба под водните си маси, тежащи много, много тонове.

„Дръж се, мой добър «Вихър», дръж се!“ — помислих си аз и като че ли храбрият кораб се вслуша в желанието ми. От черната ревяща и кипяща бездна той надигна силно потопения си нос. Но в тези един-два мига океанът напълно беше променил своя лик. Великански вълни се надигаха и търкаляха от всички страни към нас, и достигнали височината на къща, с все сила се стоварваха върху палубата. Но веднага щом преминеха водите на едната вълна над главата ми и ето, че вече срещу мен зейваше страшната паст на следващата, и едва ми оставаше време да си поема дъх. Това бе такъв рев и вой, такова плискане и гъргорене, клокочене и пенене, свирене и съскане, такива стонове, пукот, трополене и тътен навсякъде около мен, под мен, над мен, а и в… мен, защото имах чувството, че ужасният тайфун вилнееше и в самия мен, в моите кости, мускули, жили и изобщо във всяка фибра на тялото ми.

Капитанът се беше хванал здраво за едно от свободните въжета и в ръката си държеше рупора. Само неговият остър, силен, ехтящ звук успяваше да се чуе сред страхотния, хаотичен шум на разбеснелите се около нас стихии. Хората разбираха заповедите му и въпреки нечовешкото напрежение на силите, което се изискваше от тях, бързо ги изпълняваха. Една шепа храбри и доблестни моряци се хвърляше от едно към друго застрашено място и точно в такива мигове човек би трябвало да наблюдава тези силни презиращи смъртта мъже, за да може да разбере каква стойност има всеки един от тях. Трима души бяха застанали при руля и въпреки че напрягаха всички сили, не успяха да го овладеят с голи ръце. Видяха се принудени да си послужат с въжетата.

Вълните бяха толкова огромни и тежки, че страшната сила, с която се стоварваха върху кораба, заплашваше да го смаже. Високи вълни непрекъснато ни заливаха и главната мачта, на която бях вързан, се огъваше като върбова пръчка. Ураганната дупка се беше затворила и ние бяхме обгърнати от истинска нощ, в чийто мрак призрачно проблясваше искрящата пяна, покрила гребените на вълните. Ураганът бесня два, три, четири часа. Никога до този момент не се бях чувствал толкова безпомощен нито пред най-страшния прериен пожар, нито пред най-опасния звяр на дивата пустош, нито пред което и да било друго ужасно природно явление. Сега обаче бях пронизан от ясното съзнание за човешкото безсилие, което ни кара да се хвърляме в прахта пред нозете на Всемогъщия. Спомних си за онази буря в Генисаретското езеро, както и за вика за помощ на отчаялия се ученик на Христа:

„Господи, помогни ни, загиваме!“. Колкото здраво и добре да е построен един кораб, колкото и смело сърце да бие в гърдите на опитния капитан, колкото храбро и доблестно екипажът да изпълнява своя дълг, все пак всеки миг е възможно корабът заедно с всичко живо на борда да отиде на дъното. И после…

„На пуст далечен бряг е запокитен

разкъсаният кораб. Ден след ден

дълбоко скрит под щурма на вълните

ще спи товарът му, на пясъците в плен.

И гавра зла е щастието прежно

за хората, познали гибелта —

погребан свят, погубени надежди

от бурята, разбунила нощта.“

Стиховете са преведени от Славчо Донков и Веселин Радков. Б. р.

Никога през живота си не бях виждал и преживявал толкова разбесняла се природна стихия и всеки миг очаквах да бъда откъснат от мачтата и останал без опора, да бъда запокитен във врящия и кипящ океан. Около борда не съществуваше вече никакъв релинг. Той беше изпотрошен и отнесен от предметите, които яростно бушуващият тайфун беше изтръгнал от местата им и запратил във вълните. И изведнъж за около минута се възцари пълна тишина, по време на която можех да чуя припрените удари на собствения си пулс.

— Внимавайте, момчета! Сега ще ни връхлети с двойна сила! Едва-що капитанът бе изрекъл тези думи, когато проблесна ослепителна светкавица и последва такъв гръм, че океанът потрепери и земята сякаш щеше да се разцепи и после тайфунът така се вряза във водата, че вълните прехвърлиха върховете на мачтите ни. Бяхме грабнати от силен водовъртеж и корабът се завъртя около собствената си ос — разнесе се всеобщ вик на смъртен ужас, последван от страхотно пращене, пукот и тътен. След това ураганът замря тъй внезапно, както млъкват музикалните инструменти по знак на капелмайстора. Чуваше се само разбиването на вълните в корпуса на нашия кораб.

— Фокът падна зад борда! — изкрещя капитанът с гръмовен глас. — Отрежете въжетата, бързо, режете, режете, за Бога!