Край Тихия океан

Един от заселниците, някогашен обитател на Маркизките острови, веднага изяви готовност да ни заведе до едно място, където можело да намерим от тези животни. Лунната светлина бе доста силна, вечерта действително заслужаваше да се нарече райска и ние тръгнахме подир нашия човек по един път, който се виеше през великолепна палмова гора и водеше към малък и усамотен залив.

Там имаше гъсталаци от таитянска таманус,30 катапи31 и смокинови дръвчета, пред които се простираше широка, ослепително бяла пясъчна ивица, спускаща се към водата под съвсем малък наклон. Веднага, щом излязохме измежду черниците, ние зърнахме две костенурки, които бавно пълзяха от морето към нас. Бяхме се снабдили с по една тояга и скоро ги обърнахме по гръб, а в това положение те изцяло ни бяха в ръцете. Тази работа съвсем не беше лека, защото по-голямото животно като нищо надхвърляше сто и петдесет килограма, а пък по-малкото не беше кой знае колко по-леко.

— Ами сега? — попита фрик Търнърстик. Островитянинът, който горе-долу говореше английски, каза:

— Оставете ги да лежат тук до утре сутринта. Те не могат да избягат и ще изпратите хора да ги вземат.

— Нямам такова намерение! — отвърна капитанът, който въпреки че правеше впечатление на суров и грубоват човек, имаше всъщност твърде жалостиво сърце. — През нощта тези клети животни ще изживеят такъв смъртен страх, какъвто дори и на тях не пожелавам. Чарли, жалко, че не си носиш пушката, иначе можеше да им изпратиш по някой куршум!

— Щеше да е голяма храброст от моя страна — обадих се аз. — Та няма ли някой един нож?

Заселникът извади своя нож и с два енергични удара отсече главите на костенурките.

— Сега ще ги занесем у дома! — разпореди се капитанът. Той хвана по-голямата от тях и действително успя да я повдигне, ала само след една крачка я хвърли на пясъка.

— Кълна се във всички мачти и стенги, че това чудовище тежи колкото нашата котва! Наистина сме принудени да ги оставим тук!

Но изглежда островитянинът беше на друго мнение. Той отряза няколко дебели пръчки от смокиновите дървета, свърза ги с вейки от увивни растения и по този начин направи нещо като шейна, върху която отърколихме тежките животни. После и тримата се впрегнахме пред нея и така завлякохме плячката си до поселището. Там се заловихме да я прехвърляме в нашата йола. Но ето че светлината на една от факлите падна върху гърба на по-голямото животно.

— Стоп! — нареди капитанът. — Какво е това? Тази „търтъл“ супа вече си носи на гърба и чинията!

Наведох се и накарах да ми светят. Действително че върху здравата броня на животното се виждаше някаква яйцеподобна плочка, чиито краища бяха извити нагоре от естествения растеж на костенурката и в следствие на това бе придобила формата на малък яйцевиден супник.

— А тук има и някакъв надпис — обади се Търнърстик. — Но кой ли ще ти разчете тези драсканици? Туй не е нито английски, нито някакъв друг нормален език. Чарли, я си поблъскай главата!

Плочката беше направена от онзи вид бронз, който никога не се поврежда от водата и се изработва единствено в Китай и Япония. Опитах се да разчета надписа. Той се състоеше от две японски имена, поставени едно под друго.

— Сен-то и Тзифоуризима.

— Какво е това, Чарли?

— Тзифоуризима е остров, който се числи към самата Япония. Понякога така наричат и цялата островна група Оки, състояща се от седемдесет и седем острова и островчета.

— Ужасно, как може човек да има толкова свободно време да запомня подобни неща!

— Сен-то е сто и двайстият даири на Япония. Ако не се лъжа е управлявал от 1780 до 1817 година.

— И какво общо има този тип с моята „мок“… исках да кажа с моята „търтъл“ супа?

— Костенурките имат много дълъг живот, чиято продължителност хората са се опитвали да установят като на някои заловени животни поставят някакъв знак и после ги пускат на свобода. Изглежда те предприемат учудващо редовни странствания до едни и същи места. Несъмнено, тази костенурка е била уловена някога си на Тзифоуризима и за да обозначат някак си, макар и приблизително времето, са изписали на гърба й името на тогава властващия даири. И така, сам можеш да изчислиш горе-долу възрастта й.

— Нямам такова намерение, защото лесно мога да стигна до твърде неапетитния извод, че съм уловил някоя седемдесетгодишна „търтъл“ супа, а ти, Чарли, сигурно ще признаеш, че това не ни дава повод за особено радостни очаквания. Хвърлете я в лодката! Ще бъде сготвена и изядена и ако някога се срещна с този тъй наречен Дайрио или Домино, ще му върна неговия чифиримилигикски супник!

— Сър, няма ли да е по-добре, ако пожелаеш да ми оставиш плочката на мен? Толкова ми се иска да я занеса у дома и да я запазя като спомен!

— Като спомен ли? Ама че чудак! И спомен за кого? За онзи Диарии или за костенурката?

— И за двамата.

— Ами вземай я тогава! Нямам нищо против да получиш и цялата черупка заедно с Диарии, защото се интересувам само от супата.

Втора глава Един много успешен лов на диви кози