Край Тихия океан

Със затаен дъх китаецът следеше всяко мое движение. Но ето че в този момент той нададе едно възклицание, което изразяваше разочарованието му. Извърнах се към него и го попитах на куан-хо,32 понеже предполагах, че така ще ме разбере:

— Как се казваш?

— Конг-ни.

— Откъде си?

— От Тиън-сиа,33 там на си,34 отвъд морето.

— А от коя провинция или от кой град?

— От Куанг-чой-фу35 в провинция Куанг-тунг.

— Как попадна тук?

— Бях на едно лунг-йън,36 което вчера бе потопено от тайфуна. Вълните ме изхвърлиха в този залив и ако не ме спасиш, сигурно ще умра.

— Можеш ли добре да се катериш?

— Бил съм във всички планини на Запада. Зрението ми е добро, а краката ми не треперят. Обаче ударих главата си в скалите и сега ми се вие свят, а лявата ми ръка е ранена и много ме боли.

— Ако превъзмогнеш болките си, ще мога да те спася.

— Ще се опитам.

Размотах ласото и спуснах примката му.

— Прекарай този ремък под мишниците си! Ще те изтегля с него.

Заради широките си дрехи и ранената си ръка той се приготви много бавно. После вдигна глава и ме попита:

— Няма ли да ме изпуснеш?

— Няма. Пази се с дясната ръка от скалата и ми помагай с краката си!

Той изпълни указанията ми и не след дълго се изправи до мен бледен и страшно отпаднал. Беше млад човек на около двайсет и четири години. Сигурно изпитваше силни болки, защото докато го изтеглях с ласото, той си разкървави долната устна със зъби — толкова силно я беше прехапал.

— Покажи ми ръката си! Искам да видя какво е състоянието й.

— Ти лекар ли си? Запознат ли си с „Чанг-ши-ий-туни“37 и „Ван-пинг-дзуи-чюн“?38 — попита ме той.

— Знам ги и двете, а също и „Ню-дзуан-и-дзунг-син-сианг“39 — отвърнах аз, за да спечеля доверието му. — Дай да я видя!

Той ми подаде ръката си. Прегледът бе сигурно много болезнен за него, защото установих, че над лакета имаше счупване на костта.

— Ръката ти е счупена, но аз ще я наместя веднага, щом отокът малко спадне. Ще можеш ли да се изкатериш оттук нагоре?

— Иначе бих могъл и то с лекота, но сега съм много отпаднал. Подкрепяй ме!

Изпълних желанието му, ала скоро разбрах, че така нищо няма да стане. Опитах се приблизително да преценя тежестта му. Той бе як и жилав, но не беше кой знае колко едър.

— Ще можеш ли да се държиш с краката си за мен, ако те взема на раменете си?

— Наистина ли ще го направиш?

— Да.

— Но аз не знам кой си, а не ми се иска да нарушавам закона, който повелява да бъдеш учтив към другите.

— Ти няма да нарушиш този закон, защото аз не съм дзъ-чунг-куо,40 а съм тао-дзъ,41 който желае да ти помогне. Хайде, нека опитаме!

Повдигнах го така, че той яхна раменете ми и сплете стъпалата си на гърба ми. Докато се държеше с десницата си за главата ми, а аз хванах с едната си ръка краката му, се опитах да се изкача нагоре. Катеренето наистина ми потръгна, макар че вървеше бавно, а освен това трябваше да бъда и много предпазлив, за да не направя някоя погрешна стъпка.

Може би измина около половин час преди да се доберем до издатъка в скалите над нас. Както вече споменах площадката беше широка само четири стъпки, което допълнително усложняваше слизането на моя „ездач“ от раменете ми. И двамата съвсем лесно можехме да полетим надолу. Ето защо му казах да си затвори очите, после коленичих и лека-полека го оставих да се плъзне от гърба ми върху площадката. След това подвикнах нагоре:

— Хей, мастър Търнърстик!

— Тук съм!

— Хвани ласото!

Не беше лесно от това положение да подхвърля ремъка до него, но най-сетне успях. Капитанът го върза горе за дървото, а аз увих и стегнах другия му край около тялото на китаеца.

— Чакай тук, докато се изкача горе! — предупредих го аз, а после извиках на Търнърстик: — Ахой, кептън! Идвам. Здраво ли е вързан ремъкът?

— Да. Ако не се скъса, всичко ще мине добре, понеже съм го хванал като в клещи.

Започнах да се катеря само на ръце по ласото и успешно се озовах горе. Търнърстик зарадвано ми стисна ръката.

— Добре дошъл, Чарли! Ужасен беше този курс, по който опъна платна. Какъв път измина само и то с цял китаец на врата! Туй хич не е дреболия. Какъв е този тип, как се казва, откъде идва, какво търси тук и какво ти разказа?

— Та това е цял корабен товар от въпроси! Ще ти отговоря по-късно, след като го изтеглим горе. Не бива да го караме дълго да чака. Счупил си е ръката и има ужасни болки.

— Ръката ли си е счупил? Клетникът! Давай да го издърпаме, за да можеш да го позакърпиш!

Вече бяхме двама и всичко ставаше по-лесно и по-бързо. Въпреки това веднага, щом стъпи горе при нас, китаецът се отпусна на земята. До този момент го бе поддържала само силата на една желязна воля, но ето че сега попадна в прегръдките на състрадателно и благотворно безсъзнание.

— Чарли, този човек е много зле. Да не вземе да ни умре в ръцете? — разтревожи се капитанът.