Край Тихия океан

— Няма. Претърпял е корабокрушение и вълните са го изхвърлили в този затворен залив. Всичко това не е преминало без силни удари и сътресения, при което ръката му се е счупила. От вчера, а може би и от по-дълго време, той нито е ял, нито е пил и никак не е чудно, че след последното върховно напрежение на силите е изгубил съзнание. Но аз ще трябва да използвам сегашното му състояние, за да го сваля долу в долината и оттам да го отнеса до водата. Що се отнася до теб, ти навярно ще останеш тук, а?

— Аз ли? Защо?

— Тази височина се вижда надалеч в морето и ми се струва, че искаш да останеш тук да я украсяваш като фар.

— Аз? Кой ти е казал подобни небивалици?

— Самият ти, сър. Не спомена ли, че предпочиташ да се изкатериш на хиляда мачти отколкото да се спуснеш от тези скали?

— Чарли, човек понякога само така си приказва. Прихване ли те нещо, ти си в състояние да изречеш неща, в които и сам никога не би повярвал. Но как ще свалим този китаец в долината? Та нали и самият аз здравата ще се озоря, докато стигна здрав и читав до долу?

— Няма да имам нужда от помощта ти. Ще те помоля само да носиш пушката ми.

— Всъщност не исках повече да се докосвам до този злощастен предмет, но щом като няма друг изход, ще ти направя тази услуга. Дай ми я!

Капитанът ми помогна да кача изпадналия в безсъзнание човек на гърба си и тогава започнахме да се спускаме от височината. Когато стигнахме долу, той ме попита:

— Къде ще го оставиш?

— Тъй като тук няма вода, ще трябва да го занесем до потока, който прекосихме преди.

— Ами нашите кози?

— Сега не е възможно да се занимаваме с тях. Утре ще изпратим няколко души да ги вземат!

— Нямам нищо против. И така, напред!

Споменатият поток не беше далече. Едва там оставих китаеца на земята и оголих ръката му, за да охладя подутото място с вода. Междувременно той дойде на себе си и ни помоли:

— Дайте ми да пия!

След като това стана, той яде от хранителните ни провизии с такава стръв, която ясно показваше, че е гладувал. После ме помоли:

— Кажи ми името си, за да знам как да се обръщам към теб, когато поискам да ти благодаря.

Казах му го. Той поклати глава.

— Когато се изрече някаква дума, човек трябва да може да си представи, да си помисли нещо. А твоето име няма душа. Позволи ми да се обръщам към теб на езика, който се говори в Шин-тан!42 Ти си един тао-дзъ. Какъв сан или звание ти е Дал твоят император?

— Аз пътувам по целия свят, а после сядам да пиша книги за всичко, което съм видял.

— Тогава ти си не само сиой-дзай43 или дзиой-ийн,44 ами и дзинсъ45 и имаш правото да заемаш най-високи и почетни постове в твоята страна. Ти си велик, силен и умен. Ще те наричам Куанг-си-дза-съ,46 защото твоята родина се намира в ти-си.47 Ще ми разрешиш ли?

Няма друг народ толкова учтив като китайците. Да наречеш някой от жителите на Небесната империя грубиян, е смъртна обида. Името, което Конг-ни ми даде, беше убедително доказателство, че и той не правеше изключение от това общо правило. То беше кажи-речи повече от високопарно, но какво ли можеше да ми навреди, ако го приемех? Ето защо кимнах и отвърнах:

— Разрешавам ти. Как се казваше джонката, с която претърпя корабокрушение?

— Фу-шин-хай.48 Тайфунът я разби и издави всички хора с изключение на мен.

— Искаш ли да тръгнеш с нас за Куанг-чой-фу?

— Имаш ли кораб, който да плава дотам?

— Ей този човек има кораб, с който вече е обиколил всички морета.

Тогава той се обърна към капитана.

— Значи ти си ти-ту!49 Как е твоето име?

Вместо капитана аз му отвърнах следното:

— Той все още не говори езика на твоята страна, тъй че аз ще играя ролята на тун-съ50 между него и теб. Кептън, този човек се казва Конг-ни и желае да научи името ти.

— Търнърстик — отговори му моят приятел.

— Ту-ре-не-си-ки? Ще бъдеш ли тъй милостив, ти-ту Ту-ре-не-си-ки Куанг-ган, да ме вземеш с вас до Куанг-чой-фу? — учтиво попита китаецът.

Преведох думите му на „негово превъзходителство“ адмирал Ту-ре-не-си-ки, който се разсмя от сърце и ме попита:

— Как е „да“ на китайски?

— Зависи от диалекта. Или „чъ“ или „сшъ“.

Капитанът се обърна към Конг-ни и като кимна, каза:

— „Чъ“, а нямам нищо против и да е „сшъ“, приятелю! Щом те измъкнахме от едната каша, няма да те оставим да затънеш в другата я! Чарли, знаеш ли какво? Този човек се посъвзе донякъде и навярно ще може да стигне до брега. Вече се свечерява и ще трябва да побързаме да се махнем оттук!

Нямах нищо против. Конг-ни заяви, че имал достатъчно сили да върви сам. Дадох му кърпата си, за да я върже през врата си и да пъхне счупената си ръка в нея. После поехме на път. Скоро изминахме краткото разстояние до йолата. Изтикахме я във водата, качихме се в нея и взехме веслата. Конг-ни се държа храбро и не след дълго успешно се озова на борда на нашия кораб, където незабавно се заех с ръката му. Ако не бяхме отишли да ловуваме на самотния остров Стейпълтън, той сигурно щеше да умре от жажда и глад по най-мизерен начин.

Трета глава В Хонконг