Край Тихия океан

— Кептън, я довлечи тук пленника! — казах му аз.

— Well! Навярно искаш да го натикаш тук в тази койка, а?

— Да, от предпазливост. Не можем да го вземем с нас, а не е кой знае колко разумно да го оставим да лежи там, където е, както и ти сигурно лесно разбираш.

Търнърстик сграбчи джиахура за яката и го довлече до вратата на помещението. Вкарахме го вътре, където го заключих. Пъхнах дръжката на вратата в джоба си.

Драконите спокойно проследиха с погледи действията ни, но ето че в този момент един от тях попита:

— Какво ще стане с джиахура? Кой ще съобщи на Кианг-лу за затварянето му в тази стая? Самият ти или ние? Аз съм Инг-па-дзунг140 на нашия отряд и би трябвало да го откарам до Ли-тинг, ако, разбира се, самият ти не отидеш там.

Ли-тинг141 е един малък град на Пе-кианг142 и е известен с развъждането на каракуда. Там значи трябваше да се търси Кианг-лу!

— Имам си по-важна работа — отвърнах му аз. — Джиахурът ще остане тук до утре, а после, както е вързан ще го откараш при Кианг-лу.

— Ще успееш ли дотогава да му докладваш? Дзианг-ки-ум143 много държи на точността.

— Не е твоя работа да ми даваш акъл, а да правиш само каквото ти заповядам.

— Тогава дай ми дръжката!

Колкото и да беше естествено искането му, никак не беше благоприятно за моите намерения. Но за да избегна пораждането на каквито и да било подозрения, бях принуден да го изпълня.

— Ето ти дръжката от вратата, но ти забранявам да я отваряш преди да се е разсъмнало.

— Какво име да спомена, когато говоря за теб пред дзианг-ки-ум?

— Казвам се Куанг-си-та-съ.

— Името ти звучи красиво и е по-високопоставено от моето. Ще ти се подчинявам във всяко отношение.

— Тогава се погрижи за прислужницата на пор-ту-ки да има в лодката храна! Оставили сте я гладна и жадна. Това заповед от дзианг-ки-ум ли беше?

— Господарю, и сам знаеш как трябва да се отнасяме към пленниците. Ако гладуват и жадуват, по-лесно ще се съгласят с всичките ни условия.

— Zounds,144 Чарли, ще свършиш ли скоро тези преговори? — обади се в същия момент капитанът. — И двамата говорите такъв ужасен китайски, че ми е невъзможно да разбера и една-единствена дума!

— Вече свърших и можем да тръгваме.

— Well! Но преди това трябва да кажа на тези хора мнението си.

— Направи го, кептън! Няма да им навреди, ако се оттеглим с подобаващо достойнство.

— Преди това ми кажи как е „сбогом“ на китайски!

— Дзинг-леао.

— Дзинг-леао, дзинг-лео! Дано не го забравя до края на речта си.

Той си придаде тържествен вид и поде:

— Мешъринг пиратинг, похитителонг и обесницунг! Сигурнонг сте схваналунг, че ние сменг дваманг от вашитенг висшинг предводителянг. Ще признаетонг, че…

Като извърна глава настрани, той тихо повтори: — Дзинг-леао! — После пак продължи на висок глас:

— … ниенг смонг мъженг, които не се страхуванг нитонг от сатадатанг, нитонг от вас. Този Чарлинг претрепанг вашия главатарунг…

— Дзинг-леао! — прошепна отново той с извърната настрани глава.

— … а аз, капитаненг Търнърстикинг, ще извиянг вратонг на всекигонг, кой дръзненг да се бунтуванг…

— Дзинг-леао! — тихо се разнесе за трети път.

— … или да съзаклятия чинг срещунг нас. Сега си отивамонг. Залепетенг пак ръкатанг на туй божествонг и си спомняйтенг за нас с добронг! Дзинг-леао, сбогомонг, добранг нощинг!

Китайците изслушаха тази образцова реч с необходимото внимание. Този път преводачът дори не се усмихна. Естествено и аз трябваше да кажа няколко думи. Бях кратък:

— Тръгваме. Инг-па-дзунг, ти знаеш какво ти заповядах. Поздрави Кианг-лу от мен!

Ето че най-сетне напуснахме храма, който можеше да се окаже тъй фатален за нас. Няколко книжни фенера ни осветяваха пътя към реката, но светлината им не беше достатъчно силна, за да разгледам по-добре архитектурата на постройката. На пристана имаше няколко лодки. Качихме се в една от тях. Тя беше същата, с която бяхме дошли. Към нас се присъедини и същият екипаж, който ни беше докарал.

Лейтенантът се беше погрижил за питейна вода и плодове, тъй че холандката можеше да утоли и жаждата, и глада си.

— Слава Богу — каза тя, — че аз, клетото създание, намирам тук някаква вечеря! Не е дивеч, нито шунка, нито каквото и да е печено, но все пак залъгва глада и облекчава болката, която усещам в стомаха си.

Добрата „госпожица“, както се беше нарекла самата тя, изглежда във всяко отношение си имаше своите прозаични навици. За десетина минути всичките значителни хранителни припаси, които биха стигнали да заситят пет-шест души, станаха жертва на нейните „стомашни болки“ и беше забавно да се чуят учудените възгласи на задоволяващите се със съвсем малко китайци, изтръгнали се от устата им. Едва ли бяха виждали през живота си такъв апетит.

След като се нахрани, жената стана много разговорчива. Научих, че се казва Хание Келдер, чух и цялата й биография с най-големи подробности. Тя изрази учудването си, че Драконите са я объркали с нейната господарка и заяви непоколебимото си намерение да настоява всички разбойници да бъдат обесени.