Край Тихия океан

Служителят на божеството на войната все още не ни беше забелязал. Той стоеше при един от кладенците и хранеше намиращите се в него костенурки. Насочихме се към него. При шума от стъпките ни той се обърна и съвсем ясно видяхме колко много се изплаши от внезапното ни появяване. Обаче успя веднага да се овладее и в коварния израз на лицето му не остана и следа от безпокойство.

— Ти ли си сингът154 на този куанг-ти-мнао? — попитах го аз.

— Не — гордо отвърна той.

— Аха, тогава навярно си хо-шанг?155

— Да.

— Хубаво! Можем да посещаваме този храм, нали?

— Тук може да дойде всеки, който принася жертви на Бога и не забравя неговите служители.

— Теб няма да те забравим! Но изглежда ти пускаш в храма и такива мъже, които не правят никакви жертвоприношения пред статуята на Бога, а са негови врагове!

— Защо мислиш така?

— Видях, че на твоето божество е изтръгнат меча.

— Направи го чют-гур.156

— Чют-гур ли? Че какво търси той тук в този куанг-ти-миао?

— Ти не знаеш ли, че е враг на боговете и ги напада, за да се бие с тях? Но те са по-силни от него. Той може да изтръгне меча на някой от тях, ала въпреки това те все пак го побеждават и го прогонват обратно в та-канг.157

— Присъствал ли си някой път на подобна битка?

— Не. Дръзне ли да стори това, дори и един бонз ще бъде убит.

— Значи все още не си виждал чют-гур?

— Не.

— А аз съм го виждал. Да ти го покажа ли?

— Няма да можеш.

— Мога и то ей сега, веднага!

— И къде е той?

Посочих към Търнърстик.

— Ето го! Разгледай го добре и ще разбереш, че вече си виждал този дявол.

— Говориш неща, които не мога да проумея.

— Говоря съвсем ясно. Ти каза, че чют-гур бил изтръгнал меча от ръката на твоето божество, следователно този мъж е чют-гур, понеже той свърши тази работа.

— Пак не те разбирам.

— Та нали и ти самият присъства! Паметта ти е къса, не стига от вечерта до сутринта. Ще трябва да й помогна. Къде е джиахурът?

— Не познавам такъв човек? Кой е този джиахур?

— Ти се обиждаш, когато те нарека синг вместо хо-шанг. Смяташ се за мъдър човек, за бонз, изучил из основи свещените книги, а не знаеш кои са джиахурите?

— Само фо е всезнаещ, хората не могат да знаят всичко.

— Като хо-шанг ти сигурно си бил в манастир и там е трябвало да изучаваш Шан-хай-кинг158 и Хоан-ию-ки.159 Несъмнено познаваш също и фо-куъ-ки, а твърдиш, че не знаеш кои са джиахурите? Аз съм си-ийн,160 а в си-ти161 хората разполагат с едно много добро средство за опресняване на паметта.

— Дай ми и на мен от него! — подсмихна се бонзът.

— Ще го имаш.

После се обърнах към един от моряците с думите:

— Ей там в килера има складирани бамбукови пръчки, които се използват като пръти за окачване на фенерите. Донеси една-две. Този човек ще получи десет удара!

— Ай, ай, сър, ей сега ще стане!

Той се затича и бързо се върна с няколко бамбукови пръчки.

— Дръжте го здраво и нека двама от вас едновременно му шибнат по пет удара по гърба! — наредих аз.

Тази малка интермедия бе съвсем по вкуса на яките моряци. Те сграбчиха бонза и го принудиха да легне на земята. Той се съпротивляваше с все сили, но след като усилията му останаха напразни, си послужи с последното защитно средство:

— Нима ще дръзнете да биете един бонз? Великият фо ще изпрати чют-гура, за да ви отнесе в ада.

— Чют-гурът е вече тук и няма нищо против да получиш няколко удара — отвърнах му аз.

— Тогава ще се оплача от вас в синг-пу!162

— Оплачи се, но не забравяй, че ние не сме чия-дзъ и няма защо да се боим от твоя синг-пу! Познаваш ли джиахура?

— Не.

— Удряйте!

При първия удар китаецът нададе силен вик и още вторият удар прекърши съпротивата му.

— Спрете, познавам го!

Направих знак да преустановят наказанието.

— Виждаш ли какво хубаво средство имам за опресняване на паметта? Къде е джиахурът?

— Отиде си.

— Кога?

— Веднага след като се върна от канала.

— Накъде тръгна?

— Не знам.

— Къде са другите?

— Последваха го.

— И къде отидоха?

— Не знам.

— Лъжеш!

— Не лъжа. Те нито казват откъде идват, нито пък къде отиват.

— Паметта ти все още не е станала достатъчно дълга. Ще наредя да ти я удължат. Продължавайте! Още при първия удар той изрева:

— Спрете, знам къде е!

— Къде?

— При Дзианг-ки-ум.

— Къде живее той?

— В Ли-тинг.

— А как се казва?

— Не знам.

— Виждам, че моето средство все още не е помогнало Напълно.

— Но то не може да помогне повече, господарю. Всички лунг-ийн знаят, че Дзианг-ки-ум живее в Ли-тинг, но никой друг няма право да го познава и да се среща с него освен върховния предводител.

Това бе твърде логично, а и на бонза ясно му личеше, че този път говореше истината. Ето защо продължих със следващия си въпрос:

— Но другите не тръгнаха с него за Ли-тинг, нали?

— Не.

— А накъде?

— За Куанг-чой-фу.

— Под предводителството на лейтенанта?

— Да.

— И там къде може да ги намери човек?

— В Шам-пан-фу.163

— Близо до ши-сан-ханг164 на инг-ки-ли се намира една шам-пан-странноприемница, която се казва Ван-хо-тиън165. Там винаги можеш да срещнеш Драконите.

— А във всички ли куанг-ти-миао провеждат сборищата си?

— Не във всички, а само в онези, които са разположени близо до речния бряг.