Край Тихия океан

Освен безбройните, пръснати по брега бамбукови колиби, както и онези закотвени във водата жилища, които китайците наричат шам-пан, до този момент от самия град ние все още не бяхме видели абсолютно нищо. Реката буквално гъмжеше от какви ли не по-малки плавателни съдове. Нямаше по-високи сгради, стърчащи над другите къщи, каквито обикновено се виждат в по-големите градове. Изключение правеше една стара пагода, както и няколко постройки, издигащи се по хълмовете зад града, които изглежда бяха или храмове, или пък някакви укрепления.

Шам-паните са подредени в „улици“ или в редици и са под надзора на специална полиция, която се грижи за порядъка и веднага запълва всяко празно място. Те са закрепени здраво на колове и собствениците им нямат право да напускат местата си без предварително разрешение.

Най-бедняшките от тези „плаващи жилища“ се състоят от сал, върху който е построена колибата. Тя се прави от бамбук и се покрива с бамбук. Изобщо, както изглежда, китаецът не би могъл да съществува без бамбук. фугите се замазват с нещо подобно на цимент, а за свързващо средство служи на тънко нацепен бамбук, с който здраво се стягат отделните части.

Други жилища от подобен вид се изграждат върху истински лодки и обикновено са собственост на бедни рибарски семейства, които заради своя поминък са принудени често да сменят мястото си. Често се виждат шам-пани да се носят по течението, да преминават от единия бряг на другия, или пък да упорстват срещу водите на реката. Обикновено на кърмата на плавателния съд застава жената и го управлява с дълго весло, движейки го насам-натам също като опашка на риба. На носа мъжът й помага с подобно весло, което от време на време оставя, за да хвърли мрежата си, изплетена от тънкото лико на бамбукови стебла или от ликото на кокосови орехи. В средата на лодката се намира бамбуковата колиба с кухнята. Там стоят и децата, които могат вече да ходят, а бебетата обикновено са вързани на гърба на майката или на някоя по-голяма сестра.

На никоя от тези лодки не липсва малкият семеен олтар, пред който винаги гори кандило.

По-заможните съсловия от обитателите на шам-паните живеят в стари, станали негодни за плаване джонки, където често разполагат с няколко етажа и имат далеч по-голям пристан, украсен с декоративни растения в саксии, придаващи му приятния вид на веранда.

Ши-сан-ханг, или факториите, са построени в стила на европейската архитектура на откупена от китайците земя и са обградени от дебели и яки зидове. Там има голям парк, поддържан с много вкус, в чийто център се намира малка много красива църква. Този парк предлага единственото място за разходка на чужденци, където те могат да се чувстват необезпокоявани.

От кея на факториите цяла редица от заграждения се простира на около четиридесет до петдесет стъпки навътре в реката, образувайки нещо като затворено пристанище с тесен вход, чиято ширина е изчислена колкото да пропуска само лодки. На тези съоръжения може да се гледа донякъде като на военна мярка, но те са изградени и като известна защита срещу нахалството на китайските чиновници или срещу любопитството на местното население. Освен това навсякъде, където погледне човек, се виждат издигнати яки бойни кули, които свидетелстват за това, че европейците нямат кой знае какво доверие на поданиците на Небесната империя.

Халвърстоун се извини, че нямал възможност да ни прави повече компания, тъй като бил зает с уреждането на делови ангажименти. Успокоихме го, съобщавайки му решението си, незабавно да напуснем яхтата. Този доблестен човек не прие никакво заплащане за нашето пътуване, но затова пък Търнърстик постъпи достатъчно „gentlemanlike“166 и прояви благодарността си към екипажа, че ни беше придружил до куанг-ти-миао, като почерпи моряците със специален грог и им раздаде по няколко лъскави долара.

После ни откара с лодка на брега. Веднага бяхме нападнати от куп агенти и какви ли не други досадници. Един започна да ни крещи с такъв глас, сякаш искаше да ни спука тъпанчетата на ушите. Друг ни хвана за ръцете, трети пък се опита енергично да ни изблъска в желаната от него посока, а четвърти вдигна пред очите ни огромен плакат от няколко квадратни метра, на който с грамадни букви беше написано онова, което в страхотния шум не можеше да ни каже. Пети ловко и пъргаво като змиорка се провря до нас между безбройните ръце и крака и ни връчи една ката167 от жълта коприна, за да ни подкани с тази обичайна за Тибет и Монголия проява на любезност да направим жертвоприношение. Шести, вдигнал високо ръце, разперил и десетте си пръста, правеше невъобразими физиономии, в които вземаха най-живо участие беззъбата му уста, полегатите му тесни очи и чипото носле, за да ни подскаже с мимики онова, което искаше да ни съобщи.