Край Тихия океан

Тогава към нас се приближи главният келнер и ни донесе листа с менюто, който бе направен от най-фина червена копринена хартия и беше толкова голям, че можех целият да се увия в него. Ястията бяха обозначени с номера и винаги, когато му поръчвах някое от тях, той се обръщаше и го извикваше към кухнята така, че там сигурно можеха да го чуят.

Нямаше нито ножове, нито лъжици и вилици. Всичко се сервираше тъй накълцано, че човек нямаше нужда от нож. Вместо с вилици и лъжици трябваше да си служим с пръчици от слонова кост, наричани от американци и англичани „чопстикс“.

Непрестанното недоволно ръмжене на капитана предизвика усмивката ми. Той ме попита:

— Защо се смееш?

— Защо ръмжиш? — контрирах го също с въпрос.

— Че как да не ръмжа, а? Кой ли може да поднесе към устата си нещо с тези две куки за плетене? Само бода с тях из паницата си насам-натам, също като щъркел в блато, който не намира жаби, а ти си служиш с тези неща така, като че ли си се родил с две такива пръчици в ръката!

— Упражнявал съм се, кептън.

— Упражнявал ли си се? Къде?

— На твоя кораб. Поисках от готвача всеки ден да ми приготвя по една чиния ориз. Аз си издялках две пръчици. И когато оставах сам, се опитвах да се науча да се храня по китайски.

— Това е най-голямата подлост и най-ужасното коварство, каквито мога да си представя! Ако ми беше казал и на мен, аз също щях да участвам в тези упражнения.

— Или щеше да хвърлиш по мен двете чопстикс. Но сега няма как, трябва да повярваш, че може да се яде и така.

— Нямам никакво намерение да се занимавам с тях, иначе и вдругиден пак ще ме намериш да седя тук и да човъркам в паничките. Я ми поръчай едно голямо парче хляб!

Изпълних желанието му. Когато получихме хляба, той извади своя нож и си изряза от кората му лъжица, с чиято помощ вече не изоставаше от мен.

След като приключихме с наистина чудесното ядене, което се състоеше от двайсетина малки блюда, ние получихме чай, а после ни попитаха дали желаем иън.171 Преведох този въпрос на Търнърстик.

— Чарли, тук намират ли се пури?

След като от своя страна попитах келнера, той ни донесе няколко истински „манила“, които капитанът много хареса. Що се отнася до мен, предпочетох да опитам едно китайско наргиле. Главата му имаше приблизително големината на напръстник и затова често трябваше да я тъпча. Но тютюнът беше хубав, силен и малко сладникав.

— Чарли, я попитай колко дължим! Или по-добре почакай! Самият аз ще попитам. Гарсон!

След като подхвърли тази френска дума, той ме погледна победоносно.

— Е да, навярно си мислиш, че от нищо не разбирам, а? Откакто проговорих китайски, отново ми се върнаха и всички познания по френски. Хей, гарсон!

Келнерът забеляза, че Търнърстик има него предвид и се приближи.

— Ядохменг многонг хубавунг и сменг доволнинг от тебонг. Колконг ти дължимънг?

Човекът поклати глава и ме попита:

— Какво казва този господин?

— Иска да плати.

Келнерът пристъпи до малка масичка, където имаше една суан-пан,172 изчисли сумата и после с туш и четчица написа сметката, която поднесе на капитана.

— Какво означават тези драсканици, Чарли?

Казах му сумата. Тя бе толкова незначителна, че капитанът се учуди.

— Докато сме в Кантон, ще се храним тук — отсече той. — Но ще трябва да си нося лъжица. Тук дават ли се бакшиши?

— И още как, кептън.

— Well, ще останат доволни от мен. Хей, гарсон, всички келнери да дойдат тук!

И това трябваше да преведа. Събра се целият обслужващ персонал на хотела „При всички хубави неща“ и до един получиха ком-ча. Ако се съди по поклоните, които взеха да правят, изглежда, останаха много доволни.

Станахме от масата.

— Останете още малко, господа! — помоли ме главният келнер.

Той взе в ръка листа за менюто и се обърна към другите посетители. След като още веднъж спомена имената ни, той прочете на висок глас всичко, каквото бяхме поръчали и изяли, а накрая обяви както сумата на сметката ни, така и бакшишите, които капитанът беше платил. После с дълбоки поклони персоналът ни придружи до изхода и ни изпрати с молбата отново да дойдем.

Изглежда капитанът беше твърде много поласкан от тази учтивост, защото каза:

— Фини хора с чувство за благоприличие са тези китайци! Обикновено имат само един недостатък, че не се оправят особено добре с родния си език. Къде ще пренощуваме?

— В някоя странноприемница от онези, които се срещат на всяка крачка край реката.

Продължихме разходката си. Минахме през крайните квартали на града, отделени с висок дебел зид от същинския китайски град, влизането в който става твърде трудно. На определени интервали на този зид се издигат стражеви кули, а тук-там в него има порти, през които се прониква в стария град.

Улиците, уличките и площадите бяха толкова оживени, като че бяхме попаднали на някой панаир. Понеже не биваше да се спираме, за да не пречим на движението, най-сетне здравата се изморихме.

— Чарли, няма ли малко да си починем?

— Къде?

— В някоя гостилница, ама не някъде тук в предградията. Трябва да разгледам и китайския град.

— Няма ли да го оставим за по-късно? Ако носим китайско облекло, никой няма да ни досажда.