Край Тихия океан

— За по-късно ли? Нямам такова намерение! Когато някой китаец дойде в Ню Йорк или в Ню Орлиънс, може да отиде където си поиска и като американски гражданин имам претенции за същите права тук. Ето една от портите. Ела!

— Не отговарям за последиците, кептън!

— А аз отговарям за всичко. Напред!

Той бързо закрачи натам и аз бях принуден да го последвам.

Още на първата улица се събраха уличните хлапета и тръгнаха подир нас. На втората улица ни посрещна погребално шествие.

Най-отпред вървяха неколцина мъже с пъстри знамена и флагчета. Следваха ги три носилки, на които се мъдреха изображения на идоли. После идваше цял оркестър, който на флейти, гонгове и тимпани вдигаше голям шум. Други хора носеха кадилници с благовония, фишеци, малки ракети и какви ли не фойерверки, които биваха палени, въпреки тесните улици и опасността от пожар сред бамбуковите къщи. Най-сетне идваше носилката с ковчега, вързан за нея с въжета. След ковчега крачеше бонзът, а най-накрая вървеше пъстра тълпа от опечалени.

Ние отстъпихме встрани и се притиснахме до самата стена на най-близката постройка. Въпреки това бяхме посрещнати с мрачни враждебни погледи. Бонзът дори се спря пред нас. Лицето му беше напълно безизразно. Той ни попита:

— Вие сте и-ийн! Какво търсите тук?

Въпросът му бе отправен към капитана, който стоеше по-близо до него.

— Какво ми каза тоя? — обърна се към мен Търнърстик.

— Пита ни какво търсим тук.

— Е добре, момчето ми! — с тези думи капитанът извади няколко от цигарите, които бяха в джоба му още от приключението ни в пагодата, и му ги подаде. — Дойдохменг, за да ти дадемонг тезинг цигарунг.

Човекът посегна и ги взе.

— Дзинг!

И после побърза да догони шествието. Няколко улици по-нататък от една къща ни посрещна силна музика.

— Какво е това, Чарли? Я ми прочети надписа.

— Йо-ши-сианг.

— Какво означава?

— Дом за музика и песни.

— Значи тук се свири и пее. Нека влезем!

— Нямам голямо желание. Не знаем що за сбирщина ще заварим вътре.

— Сбирщина ли? Безразлично ми е каква ще е тя. Напред!

Непредпазливият капитан не ми позволи да го възпра и се отправи към входа. Там ни посрещна такава миризма, която бе всичко друго, само не и примамлива. Щеше да е по-добре, ако се бяхме върнали, ала Търнърстик не искаше и да чуе моите предупреждения.

Щом влязохме в помещението, веднага разбрах, че бяхме попаднали в една от най-долнопробните кръчми. На мръсни и изпокъсани рогозки, както и на мизерни пейки, покрай стените седяха или лежаха какви ли не окаяни типове и слушаха оглушителната музика, която идваше от един разнебитен подиум. Пред всеки от тях имаше по чашка чай. Обаче миризмата, която лъхаше от съседната стая при всяко отваряне на вратата, ми подсказа, че в онази бърлога се пушеше опиум.

Веднага щом влязохме музиката замлъкна и всички погледи се насочиха към нас. Търнърстик се настани на една от пейките с поведението на човек, който беше тук постоянен посетител. Седнах до него. Някакъв пропаднал тип се приближи до нас и ни попита:

— Какво искате?

— Да пийнем нещо.

— Какво ще заповядате?

— Какво предлагаш?

— Само ча.173

— Тогава ни донеси ча!

— А желаете ли да пушите?

— Не.

Поднесоха ни две чашки, в които имаше повече мръсотия, отколкото чай. Тръпки ме побиха при мисълта дори да помириша тази помия.

— Чарли, нима това е чай? — осведоми се Търнърстик.

— Да.

— Ако е така, тогава водата дето се събира в трюма е най-хубавия ямайски ром! Виждаш ли с какви физиономии ни посрещна тази пасмина?

— Хайде да плащаме и да си вървим!

— И през ум не ми минава! Да не искаш тези типове да си помислят, че ще си плюем на петите от страх пред тях?

Неколцина от посетителите се надигнаха и наобиколиха кръчмаря. Успях да разбера твърде малко от разговора им:

— Не бива да търпиш тук никакви инг-ки-ли, никакви морски дяволи!

— Кръчмата ми е отворена за всеки, който си плаща. Тези инг-ки-ли са ги пуснали в града! Защо пък точно аз да имам нещо против тях?

— Ако ги заварят тук, ще накажат и теб, и нас. Или ги изгони, или ще си вървим!

— Не виждате ли, че са силни мъже? Ще се защитават и могат да ми направят големи бели.

— Ние ще ти помогнем. Върви при тях и ги изгони!

— Вие свършете тази работа. Тези чужденци изобщо не ме интересуват.

— Добре, тогава ние ще ги изхвърлим навън!

Нямаше как Търнърстик да не забележи, че обект на този заплашителен разговор бяхме ние двамата. Той ме попита:

— Чарли, за какво си приказват тези хорица?

— Канят се да ни изхвърлят на улицата.

— Гръм и мълния, да изхвърлят капитан фрик Търнърстик! Тези кльощави и немощни жаби! Pshaw, нека дойдат!

— Кептън, хайде по-добре да изчезнем!

— Чарли, щом сме решили веднъж да опознаваме страни и хора, тогава ще трябва да видим и какво става в тези чайни. Аха, ето ги че идват!

Всички посетители се бяха изправили на крака. Забутаха се един друг към нас, докато най-сетне първите от тях се изтъпанчиха съвсем наблизо. Човекът, който преди малко беше разговарял с кръчмаря, взе и сега думата като ни попита:

— Вие сте инг-ки-ли, нали?

— Не, тао-дзъ сме — отвърнах аз, понеже все пак беше по-добре да говорим, отколкото да мълчим.