Край Тихия океан

— Защото е мой приятел и не искаше да ме остави да пътувам сам.

— Корабът му военен ли е?

— Не. Той е търговски плавателен съд.

— Това е цяло щастие за него, понеже в противен случай бях длъжен да се отнеса по-сурово към вас. От колко време сте в Куанг-чой-фу?

— Едва от днес.

— Защо сте навлезли във вътрешния град?

— Защото не ни се вярваше, че там ще срещнем толкова невъзпитани хора.

— Ще пишеш ли в твоята книга и за тях?

— Да.

— А също и че си бил при мен?

— Да.

— И как съм те приел, и как съм се отнесъл с тебе?

— Също.

— Ще го прочетат ли всички тао-дзъ?

— Не само те, а и йенг-ки-ли, инг-ки-ли, фампа,189 о-ро,190 пот-ту-ки, както и си-пан-си,191 тъй като книгата ще бъде отпечатана и на тези езици.

Трябваше малко да пораздуя нещата, защото това можеше да ми бъде само от полза.

(Очарователната скромност на Карл Май просто не ми остави възможност да не разваля текста с тая забележка. Възхищавам му се за пореден път. (Victor от безмонитор.ком))

— Я седнете тогава! Сами ще видите как раздавам правосъдие!

Настанихме се на един диван. Той позвъни с едно звънче и пингът се появи.

— Доведете онези мъже!

— Този тип говори наистина безобразен китайски — прошепна ми Търнърстик. — Не разбрах нито дума. Какво ще става с нас?

— Нищо. Дори ми се струва, че другите ще бъдат наказани.

— Как така?

— Ами казах му, че ще пиша книга за Китай и в нея ще спомена и за него.

— Много хитро, Чарли, много умно! Любопитен съм да видя какво ще стане.

Доведоха нашите противници. Лицето на съдията се промени напълно. Челото му се покри с дълбоки бръчки, а искрящите му очички гневно измерваха хората, които по китайски обичай коленичиха пред него.

— Какво? Дръзвате само да коленичите пред мен, а, песове такива? — прогърмя гласът му. — Веднага по корем, с чело, опряно в земята! Кой от вас е кръчмарят, при когото е извършено престъплението?

— Аз, сиао-ти!192 — отвърна му човекът, без да вдигне глава.

— Тези чу193 ли започнаха свадата?

— Не. Те се държаха съвсем кротко и мирно.

— И въпреки това сте ги били! Ако отидат при своя консул и потърсят възмездие, ще бъдете убити. Но те са милостиви хора и всичко предоставиха на мен. Всеки от вас ще отиде за три години на заточение, а през първите десет дни ще носите пранги.

— Но аз съм невинен, чин-куанг-фу!194 — осмели се да възрази кръчмарят. — Аз, сиао-ти, предупредих тези хора и им забраних да бият двамата чу-куо-нган!195

— Трябваше да го предотвратиш! Помоли тези и-чу,196 може би ще ти опростят прангите.

Кръчмарят допълзя до нас по корем.

— Вие сте ти-та-шу,197 а аз съм сиао-ти. Знаете, че съм невинен. Имайте милост!

Обърнах се към съдията:

— Мъдростта ти е голяма, а справедливостта ти блести като слънцето. Покажи ни сега и милосърдието си! Този човек действително е невинен и ние те молим да му опростиш наказанието!

— Някой китат би постъпил иначе — отговори той, — но аз съм та-дзъ и ще изпълня молбата ви. Стани, куче! Върви си у дома и възхвалявай както моята справедливост, така и милосърдието на тези н-чу! А ти — обърна се той към пинга, който беше останал в стаята, — отведи другите хора и ми запиши имената им!

Пълзейки по корем, китайците излязоха през вратата. Наказанието им бе много сурово, но от една страна, беше хубаво поне веднъж да се прояви по-голямо уважение към чужденците, а от друга, нямах кой знае какво доверие на мандарина. По-скоро бях убеден, че разиграваше една малка комедия и че щом си отидехме, щеше да пусне хората. Поради тези две причини се въздържах да се застъпя за тях.

— Доволни ли сте от мен? — попита ни той след това.

— Напълно! Затова ти благодарим и ще славим името ти навсякъде, където отидем.

— Тогава ще ми изпълните и желанието да не влизате пак в стария град. Шанг-ти198 го е забранил за чужденците и неговите служители са длъжни да изпълняват волята му. Докога смятате да останете в Куанг-чой-фу?

— Може би само днес и утре.

— Гостувате на някой приятел или познат, така ли?

— Не. Ще отседнем в някоя и-фанг.199

— Няма да го допусна. Елате, последвайте ме!

Той излезе от стаята и ни заведе към другата страна на къщата, където отвори две врати и каза:

— Това са стаи за моите приятели когато дойдат да ме посетят. Вие сте мои гости и ще останете при мен!

Това бе предложение, което твърде ни ласкаеше, но според китайските обичаи не биваше да го приемаме, а трябваше да го отклоним с всевъзможни възражения. Една писмена покана е винаги нещо сериозно, ала едно устно предложение в повечето случаи е само формална учтивост и който без много-много да му мисли го приеме, извършва грубо нарушение на общоприетия добър тон в страната. Ако някой китаец постави пред вас чашка чай, то трябва да го приемете. Но ако ви каже: