Край Тихия океан

Не бях очаквал подобен обрат в разговора ни. Бях написал въпросните разработки само от любов към приключенията. И през ум не ми беше минавало да вярвам в някакъв успех, а ето, че този ча-юан, който беше високопоставен и влиятелен човек и спадаше към съсловието на мандарините със синьо копче, изведнъж ми съобщаваше, че действително мога да получа научна степен. В случая сигурно бяха намесени и някакви особени обстоятелства, още повече, че цялата работа се придвижваше с необичайна за китайските порядки бързина. Любопитен бях да разбера в кои неща трябваше да се подчинявам на бащата на Конг-ни. Предполагах, че той беше някакъв роднина на съдията. Затова попитах:

— Конг-ни не е ли вече при теб?

— Не е. Отиде при баща си Минг-дзу.

— Ти познаваш и него, така ли?

— Да. Той ми е брат и ако се подчиняваш на волята му, ще станеш негов син.

— Къде живее той?

— В Ли-тинг. Конг-ни не ти ли каза?

— Не.

Значи бащата на Конг-ни живееше също в Ли-тинг, където пребиваваше и върховният главатар на Драконите Кианг-лу! Това ме накара да се замисля. Стигнах до извода, че между двамата не може да няма някаква връзка и се опитах да узная нещичко, като зададох следния въпрос:

— Позволено ли е на един китайски фу, на един граф, който е бил фу-юън, да осинови някакъв си чужденец, християнин?

— Всичко, което може да се направи, е позволено.

Това беше твърде странен принцип.

— Ами тогава може би е разрешено и, на един лунг-ийн да е речен пират, а?

— Те сами си дават това разрешение.

— Но законите, справедливостта?

— Те ще ги накажат, ако не са достатъчно умни да вземат необходимите предпазни мерки.

— Ти си съдия, представител на закона, който ти повелява да ликвидираш всички лунг-ийн.

— Тъй и ще направя, стига законът да го поиска от мен. Но досега никой не е дошъл да ми заповяда подобно нещо.

— Тогава аз ще ти дам такава възможност.

— Ти ли?

— Да. Нощес в полунощ във Ван-хо-тиън се събират много Дракони и ще обсъждат мерките, които са необходими, за да заловят и убият мен и моя приятел. Там ще имаш най-добрата възможност да ги задържиш и накажеш.

Той се усмихна особено и кимна с глава.

— Ще го направя. Ще ги изненадам, понеже ти го искаш. Значи на вас са хвърлили око, така ли?

— Да.

— Предводителят им не е ли един грамаден мъж, един джиахур?

— Наистина — отвърнах учудено. — Познаваш ли го?

— Аз съм съдия и мой дълг е да познавам всички хора, които все някой път ще ми паднат да ги съдя. Съдиите в твоята страна не са ли дотам умни?

— О, умни са! Те си познават хората също тъй добре, но не чакат докато някой се оплаче, а действат по собствена подбуда, когато се касае да се предотврати някое престъпление.

— В такъв случай щом им остава време за такива неща, те сигурно си имат много малко работа. Съдията би трябвало да чака, докато му доведат престъпника. Но аз ще потърся джиахура във Ван-хо-тиън само защото ти така искаш.

— Може ли да те придружа?

— Не. Моята служба ми забранява да вземам със себе си чужденци и освен това ти си мой гост, когото нямам право да излагам на опасност. Ще се погрижа, щото лунг-ийн да не се държат повече враждебно към теб.

— Разполагаш ли с необходимата власт?

— Да. Колко време можете да отсъствате от вашия кораб?

— Колкото си искаме. Само ми се ще да бъда там, когато Конг-ни се върне.

— Това не е необходимо, защото още утре сутринта ще отидете при Конг-ни.

— Къде е той?

— В Ли-тинг. Ще ви предоставя паланкини и охрана. Или предпочитате да пътувате с мандаринска джонка, а?

— Предпочитаме сами да определяме какво ще правим и накъде ще пътуваме.

— Имате пълна свобода на действие. Но сигурно ще признаете, че ви мисля доброто. Искате да опознаете Китай, а това може да стане най-добре, ако правите, каквото ви предложа. Ти не си взел облеклото, което ти е било подарено. Ще ви дам китайски дрехи и мандарински шапки, тъй че навсякъде ще ви посрещат с уважение.

— Имаш ли право да ни даваш отличителните знаци на мандарините?

— Сам си го разрешавам. Впрочем, ти говориш китайски, тъй че няма да се издадеш.

Това предложение звучеше примамливо. Ето защо, макар че в мен се породиха куп съмнения и колебания, аз го приех, но не и без предварително да го обсъдя с капитана.

— Кептън, искаш ли да станеш мандарин?

— Защо не, щом ще ни достави удоволствие и няма да ни изложи на кой знае колко голяма опасност!

— Нашият домакин иска да ни даде китайски дрехи и да ни изпрати при Конг-ни. Той се намира при баща си, който е нещо като граф.

— Добре! С теб съм, стига само тази разходка да не ни отнеме много време. Щом човекът е граф, можем да се надяваме, че днешното меню пак ще се повтори!

И така, след като се разбрахме, аз съобщих на ча-юан нашето решение.

— Добре постъпвате и аз ще се погрижа за вас така, сякаш сте мои родни братя.

Той се изправи на крака. Благодарих му за гостоприемството, а също и капитанът не можа да се сдържи да не направи опит да изрази благодарността си: