Край Тихия океан

Най-отпред подтичваха четирима бързоходци, въоръжени с бамбукови пръчки, които имаха задачата с енергични удари да обясняват на всеки срещнат, че трябва да спре, да се отдръпне и най-смирено да поздрави, тъй като му се отрежда незаслужената милост и чест да види два паланкина, в които се намират знатни куанг-фу. Четиримата бяха следвани от осем войника, въоръжени с пушки с фитили, които навярно не бяха стреляли поне двайсет лета и зими. Отпред на гърдите си те носеха изображение на дракон, а на гърба — надписа „пинг“. След тях идваха четирима свободни носачи. Те щяха да се сменят с другите. После се нареждаха двата паланкина, а подир тях пъшкаше човекът, който отговаряше за нашето пътуване. По петите му вървяха други четирима свободни носачи, тъй като всеки паланкин се носи от четирима Души. Зад тях следваха още осем войници, но те бяха въоръжени с копия, стрели и лъкове. Най-накрая шествието ни завършваше с проточила се надалеч „опашка“ от улични хлапета, които крещяха с все сила, като непрекъснато повтаряха думите „дзиън“ и „ком-ча“. От време на време някой от бързоходците поизоставаше, за да изрисува по гърбовете им с пръчката си някой по-як дзиън или пък да ги дари с плющящ ком-ча. Ала единственият резултат от това бе само утрояването на крясъците им. И ако понякога някой от малките обесници изостанеше, то мястото му веднага се заемаше от други двама.

Едва когато след около час и половина оставихме града и предградията му зад гърба си, опашката на кометата постепенно се разтури и изчезна, а ние започнахме да дишаме по-спокойно.

Носачите на паланкини са най-популярните и най-живописни хора в цялата Небесна империя. Те са способни да издържат кажи-речи на нечовешко напрежение. Непрекъснато тичат към целта си, без да намаляват своята бързина. Пъшкат под товара си, целите се обливат в пот, но изглежда никога не се изморяват. Все едно им е дали пътят е хубав или лош, дали се изкачва или се спуска и дали води през нагорещени пясъци или пък през широки потоци. И за всичко това те получават по един тзиен на всяка миля, което ще рече малко повече от три пфенига за един час път. Обикновено са облечени в много къси панталони и също тъй къса риза. На бос крак те носят сандали от оризова слама.

Никак не бях възхитен от пътуването ми в паланкина. Лежах в него като в ковчег. Къде-къде предпочитах под мен да има някой добър кон, ала в Китай и особено в южните му провинции конете са голяма рядкост.

Спряхме едва по пладне. Бяхме се озовали в някакво село, чийто сиан-йо208 ни отвори куанг-куан209 и го накарахме да ни донесе всичко, от което се нуждаехме. След един посредствен обяд ние останахме още известно време, за да си отпочинем.

— Чарли, я ми кажи, харесва ли ти пътуването в един такъв паланкин? — попита ме Търнърстик.

— Не особено.

— А на мен пък още по-малко. Носилките са застлани с най-фините и скъпи платове, но в тях се пътува направо мизерно. Хвала на моя кораб!

— Хвала на моя кон.

— Ами! Как ли не! Кон, от който се смъкваш на земята двайсет пъти на всеки десет крачки! Та това е къде-къде по-лошо от паланкина! А дали и тук, по Пе-кианг, се срещат Дракони?

— Естествено. Нали ти казах вече, че върховният Дракон живее в Ли-тинг, точно там, където отиваме.

— Well, тогава ще поогледаме малко този тип!

— Там ще дойде и джиахурът, който се забави в Кантон само заради нас.

— И него ще поогледаме, но няма само да го гледаме, ами ще направим с него и нещо друго. Та нали сме скрили револверите си в тези безкрайно широки ръкави…, но, Чарли, я ми кажи защо ни натрапиха тези чадъри и ветрила?

— Ветрилото е, за да се разхлаждаш с него, когато ти стане много горещо, а чадърът е универсално средство: той те пази от дъжд и слънце, служи ти като бастун, а има и похвалното предназначение да раздаваш с него по някой и друг хубав удар.

— От всичките му начини на приложение най ми харесва последният. Но за какво ми е ветрилото? Ако се изпотя, просто ще разкопчея тази пижама, ще сваля плитката и шапката от главата си и хубаво ще си почина. А ако завали…, ама че глупаво изобретение е чадърът! Та нали е все едно дали ще се измокри дрехата или чадърът! Едното от двете трябва да се примири с тази участ. И без друго после пак ще изсъхне. Нима водата може някога да проникне по-надълбоко от кожата?

— Не, кептън, но и това е достатъчно дълбоко! Въпреки всичко, ако искаш да минеш за мандарин, ще трябва да свикнеш с ветрилото и чадъра.

— Well, но тогава не се обръщай към мен с „кептън“, а ме наричай мастър мандаринунг Търнърстикинг!

— Не става, защото думата мандарин не съществува в китайския език. Вместо мандарин китаецът казва куанг-фу. Затова би трябвало да те наричам куанг-фу Търнингстиккинг.

— Ами аз как да те наричам?

— Конг-ни ме кръсти Куанг-си-та-съ. Следователно аз съм куанг-фу Куанг-си-та-съ.

— Два пъти куанг… хм, малко е трудно. Я ми напиши това име на къс хартия! Докато ме носят в паланкина ще го науча наизуст.