Край Тихия океан

— Дзинг!213 — простичко ни помоли нашият домакин и ние заехме местата си.

Капитанът запретна необичайно широките ръкави и посегна към сладкишите, поднесени му от Конг-ни. Китайците се хранят по обратния ред на ястията, с който сме свикнали ние. Започват с десерта и най-често свършват със супата. Понякога този порядък се нарушава само за да се угоди на някой европеец. Виното не се пие изстудено от стъклени чаши, а топло от тумбести порцеланови чаши без столчета. В почивките между отделните блюда хората стават, изпушват по една лула или се развличат по някакъв друг начин. Жените никога не присъстват. Най-много да надничат през вратата на някоя съседна стая, която представлява решетка от бамбукови пръчки.

Като се изключат неизбежните любезности, китайците се хранят мълчаливо. Ние имахме толкова неща да разкажем и толкова да попитаме, че като нищо можеше да се завърже оживен разговор. Ала най-сетне домакинът допря пръчиците за хранене до челото си и после ги остави върху чашката си в знак, че вечерята е приключила и Конг-ни посегна под масата, за да измъкне една скрита бутилка истинско „тинтио“.214 Слугата ни донесе чаши и едва тогава лека-полека езиците започнаха да се развързват.

— Чарли, как можеш да вършиш подобни грешки! — укори ме Търнърстик.

— Какви грешки?

— Забравил си чадъра си!

— Ами да не би другите двама да са взели своите чадъри?

— Не са, но като домакини могат да си го позволят. А ние, гостите, сме длъжни да се появим като истински китайци. Това е непростим пропуск.

— Твоята грешка е не по-малка.

— Каква е тя?

— Пак ме наричаш Чарли.

— Well, имаш право, мастър Канг-фу-кинг-ву-кунг-ту! Няма да се повтори.

От учтивост до този момент нашите домакини бяха избягвали да ни разпитват за преживелиците ни. Но ето че Конг-ни поде следния разговор:

— Както ни пише ча-юан, моят талисман ви е бил от полза, а?

— Така е.

— Може ли да узнаем какво стана?

Най-подробно му разказах всичко, което ни се беше случило. Двамата ме изслушаха,, без да ме прекъсват.

— И така, ти предполагаш, че Кианг-лу се намира тук в Ли-тинг?

— След всичко, което чух — да!

— Тогава ще трябва да направиш донесение в полицията.

— Нямам такова намерение. Не съм служител на сиу-по в Пекин.

— Говориш мъдро, защото лесно може да стане така, че едно подобно донесение да ти струва живота. Колко време смяташ да прекараш в Китай?

— Колкото ми харесва.

— Тук сигурно ще ти хареса — обади се фи. — Твоите разработки ти отварят пътя за Небесната империя. Да, тук ще ти хареса толкова много, че никога няма да пожелаеш да си заминеш обратно.

— Кога ще бъдат оценени моите научни трудове?

Той се усмихна.

— Когато аз поискам. Зависи единствено от теб и ако пожелаеш, можеш да имаш резултата още утре сутринта.

— Тогава те моля така да стане.

— Желанието ти ще бъде изпълнено. Но я виж колко прекрасна е тази вечер! Имам навик да прекарвам този час в градината. Ще дойдете ли с мен?

— С удоволствие.

Ние станахме и когато съобщих на капитана какви намерения имаме, той взе чадъра си.

Всъщност това не беше градина, а чудесно подреден и поддържан парк, през който тръгнахме да се разхождаме. Конг-ни „обсеби“ Търнърстик и двамата изостанаха, фи обаче закрачи заедно с мен напред, докато най-сетне стигнахме до една изкуствена скала и там седнахме. Той ме накара да му разкажа нещо повече за Германия, за моите близки, за преживяванията си. Накрая ми зададе един въпрос, който бе съвсем неочакван за мен:

— Значи в родината си нямаш жена?

— Нямам.

— И не познаваш жена, която да обичаш?

— Не.

— А успя ли да обикнеш Конг-ни?

— Да.

— Той ти каза, че желае да му станеш брат, нали?

— Да.

— Искаш ли да бъдеш мой син?

— Само по име или действително?

— Действително, с всички права и… задължения.

— Какви причини имаш за това предложение?

— Те не са толкова неразбираеми. Конг-ни те обича, иска да прояви благодарност към човека, който му е спасил живота и аз съм съгласен с него. Официално ще те осиновя.

— Имаш ли това право?

— Ти да не мислиш, че за един фи или фу-юън съществува нещо невъзможно, щом той го е пожелал?

— Аз си имам родители.

— Ти ще си останеш техен син. Решавай, защото ми харесваш!

— Един варварин, който няма нито ранг, нито някаква научна степен, не може току-така да каже „да“. Първо ти вземи решение относно моите разработки, а после аз ще реша какво да кажа за предложението ти.

— Ти имаш гордост и това ми харесва. Още утре ще разбереш как ще постъпя. Къде си изучил нашия език?

— Научих се да чета и да пиша в моята родина, но да говоря се научих в страната на йенг-ки-ли, където живеят много китайски кули, с които общувах.

— Приятел ли си на книгите?

— Да, и то голям.

— Тогава нека ти покажа моята библиотека!

Върнахме се обратно през градината. Дори на лунната светлина се забелязваше колко е красива и какви големи грижи се полагаха за нея. Подхвърлих няколко думи на фи в тази насока. Той ми отговори:

— Ако я разгледаш на дневна светлина, ще видиш, че няма друга като нея. Чувал ли си вече за Съ-ма-куанг?

— Да. Той е бил министър и историограф. Бил невероятно богат човек.

— А чел ли си трудовете му?

— Не.