Край Тихия океан

— Съдиянг, приятелюнг и домакининг! Трябва да ти кажанг, че никоганг яденетонг не ми е билонг толкоз вкуснинг. Ако някой пътинг дойдешунг на моетонг корабинг, ще положанг всички усилиянг да ти докажунг моятанг благодарностинг.

Съдията се усмихна и му кимна дружелюбно за тези думи, чиито смисъл горе-долу отгатна, а после се оттегли. След това слугата ни донесе тютюн, лули, пури и цигари, и тъй като все още не беше станало много късно, решихме на спокойствие да попушим.

Не бяха изминали и десетина минути, когато ни известиха, че някакъв човек искал да ни види. Беше собственикът на магазина за дрехи. След като запомни нашите мерки, само след четвърт час той ни донесе два костюма, към които малко по-късно слугата прибави плитки, ветрила и две мандарински шапки. Едната от тях имаше позлатено копче, а копчето на другата беше кристално. Първата беше за капитана, а втората — за мен. Щях да минавам за мандарин пети ранг, а Търнърстик — за мандарин девети ранг.

— Ще ги пробваме ли, Чарли? — попита ме капитанът.

— Имаме време.

— Well! Давай!

Облякохме дрехите и взаимно си поставихме дългите плитки на главите. Когато се изправих пред огледалото в тези мои одежди, не можах да се сдържа и избухнах в смях. Същото се случи и с капитана.

— Чарли, я ми кажи най-откровено, и аз ли имам същия авантюристичен вид като теб?

— Естествено! Приличаш ми на някой палячо от кукления театър, облякъл се в китайски дрехи.

— Съвсем същото може да се каже и за теб. Но на тези одежди никак не подхождат брадите ни.

— Ето тук разполагаме с всичко необходимо, струва ми се, че има и специална помада за бради и мустаци. Все ще съумеем да се справим.

— Ами какво ще стане с нашите дрехи? Все пак тази смяна на облеклото няма да ми е кой знае колко приятна за по-дълго време.

— Ще ги предадем на ча-юан, за да ги изпрати в Хонконг.

— Съгласен, това е най-доброто. А сега нека поспим, за да се приготвим утре съвсем навреме!

Легнахме си и както през първата нощ, прекарана в Хонконг, така и тук сънят ми бе изпълнен с какви ли не причудливи видения. Цяла банда лунг-ийн, превърнати в крокодили с мандарински шапки на главите, разтваряха широко своята паст, за да ме разкъсат. На краката си Конг-ни имаше конски копита, на главата си — рога, а също и опашка. Той протягаше към мен сатанинските си нокти. Кианг-лу се беше преобразил в огромна акула с крила на дракон. Той се втурна към мен и ме погълна. Докато се плъзгах през гърлото му, аз забелязах как нашият домакин радостно потриваше ръце, а до него стоеше госпожица Хание Келдер, която силно ми извика: „Не бойте се, господине, акулата няма да успее да ви глътне!“.

Седма глава При един китайски големец

Когато се събудих, беше все още ранно утро и от съседната стая се разнасяше гръмкото хъркане на капитана. От прозореца си забелязах, че двата паланкина са вече на двора. Събудих капитана и ние облякохме мандаринските си одежди.

Тъй като отворихме прозорците, хората разбраха, че сме се събудили и слугата се появи, за да ни извика за закуска, на която искаше да присъства и ча-юан. Той ни очакваше вече. Каза ни, че дрехите ни стоят много хубаво и ми връчи едно препоръчително писмо, което трябваше да предам на неговия брат фи-минг-дзу.

До Ли-тинг имахме един ден път с паланкините. За посрещане на възникналите разноски съдията ми даде две сребърни кюлчета.

После се сбогувахме. Търнърстик също стисна ръката на ча-юан и му каза:

— Скъпонг приятелюнг! Изглежданг ти си свестенг и добъринг типонг. За всичконг, каквото сме изялинг и изпилинг, ти благодаримонг! На връщаненг пак ще наминемонг. Сбогомънг, старинг приятелюнг!

Той ни придружи до двора. Аз полагах усилия да нося ветрилото и чадъра с възможно по-голямо достойнство, ала Търнърстик нарами своя чадър просто като карабина, а ветрилото понесе в свития си юмрук така, сякаш влачеше тежък железен боздуган.

Свитата ни се състоеше от над трийсет души, които още при появяването ни се хвърлиха по очи на земята. Отново си взехме съвсем накратко сбогом със съдията и се качихме в паланкините. После поехме в бърз тръс, на който са свикнали носачите.