Край Тихия океан

Стоях сред тази разюздана тълпа, събрана от кол и въже, и търпеливо понасях ужасния шум и неистовите крясъци. Ураганът сигурно щеше да утихне щом хората забележеха, че ние не желаехме да си имаме никаква работа с тях. Ала това търпение изцяло липсваше на темпераментния капитан. Той блъскаше и тласкаше, пуфтеше и удряше нахално напиращите към него китайци така, сякаш ставаше въпрос на живот и смърт, като не преставаше да прави опити да ги надвика с мощния си глас:

— Оставетенг ме намиранг! Назад, момчетанг! Нямамонг нужданг от вас! И сами знаемонг каквонг да правименг! Пръждосвайтенг сенг, ви казвамонг, иначенг щенг ви дадемонг да се разберетенг!

От движенията, които бях принуден да правя, за да се предпазя от ударите и лактите във всеобщата блъсканица, дрехите ми се раздърпаха и между два илика на ризата ми се показа знакът на лунг-ийн. Човекът с катата го видя.

— Кианг! — прошепна ми той.

В страхотния шум наоколо не можах да чуя думата, по-скоро я отгатнах по движенията на устните му.

— Лу! — отвърнах му също повече с устни, отколкото с глас. Той ми направи знак, провря се между тълпата и заставайки по-надалече, остана да ни изчака.

— Кептън, напред! Да видим дали ще успеем да пробием тази блокада! — подвикнах на Търнърстик.

— Добре, възможности не ни липсват.

Изглежда, до този момент той бе работил само с „половин пара“, защото след като изпъна жилестите си яки ръце, досадниците се разлетяха така, сякаш бяха мухи и ние можахме да си пробием път. Побързахме да свърнем в най-близката уличка. Китаецът ни последва и като се приближи до мен, попита:

— Господарю, защо носиш облеклото на чужденец?

— Защото бях далеч от Чина168 — отговорих му аз.

— По делата на нашето хуй?169

— Нима можеш да разпитваш един иой-дзи?

— Прости ми, господарю! Не съм виждал досега някой лунг-ийн в чуждестранни дрехи.

— Защо ми направи знак?

— Имам заповед да предам едно съобщение на всички хуи-дзъ,170 които срещна.

— И какво е то?

— Всички трябва да дойдат във Ван-хо-тиън.

— Кога?

— Тази вечер в полунощ.

— Защо?

— Днес или утре ще пристигнат двама наши неприятели, които трябва да бъдат пленени.

— Що за хора са?

— Сам знаеш, че предводителите не ни казват всичко.

— Кой ти нареди да вършиш тази работа?

— Знаеш, че нямам право да ти отговарям на такъв въпрос, макар да имаш по-висш ранг от него.

— Значи той е някой тю-сю, така ли?

— Да.

— Тогава е джиахурът, който днес е отседнал във Ван-хо-тиън.

— Господарю, едва сега ти вярвам вече, че си иой-дзи, защото знаеш къде се намира твоят подчинен.

— Защо не ми повярва още отначало?

— Носиш чуждоземно облекло и нямаш пън-дзъ, а нашите предишни знаци често биваха подправяни или крадени, което лесно можеше да е станало и сега.

— Нали знаеш, че безпрекословно трябва да се подчиняваш на офицерите си?

— Да, знам.

— Заповядвам ти н ай-строго следното: джиахурът не бива да научи, че се намирам вече в Чина. Няма да му казваш, че си ме срещал!

— Ще изпълня заповедта ти.

— Тогава ще се видим пак в полунощ. Имаш ли да ми казваш още нещо?

— Не.

— Значи се разбрахме. Дзинг-леа-о!

— Леа-о!

Човекът се отдалечи. С учудена физиономия капитанът се обърна към мен и ме попита:

— Чарли, да не би да си посещавал вече някога Китай?

— Не. Защо питаш?

— Ами защото още с първия срещнат китаец подемаш такъв задушевен разговор, сякаш вече сте се срещали на някое друго място.

— Между нас има нещо общо, което ни свързва.

— Теб и него? Какво искаш да кажеш?

— Нали още снощи ти обясних, че тук минавам за полковник на лунг-ийн.

— Да, вярно.

— Е, този беше един лунг-ийн.

— Един от Драконите? The devil, тогава си ми изиграл дяволски лоша шега!

— Защо?

— Трябваше да ми кажеш, че е пират!

— А-а!

— Разбира се! Или забрави, че се зарекох да претрепвам всеки Дракон, който срещна?

— Е, тогава вземи, че претрепи двама при следващата ни среща!

— Така и ще направя! Какво искаше този тип?

— Каза ми къде мога да намеря джиахура.

— Къде?

— Тук наблизо, в странноприемницата „При десетте хиляди владетели“.

— Кога?

— В полунощ.

— Тогава отиваме! Искам да си поприказвам с този монголец.

— Но той няма да е сам. Там ще има и много други лунг-ийн, а глутницата вълци носи смърт и за най-силната мечка. Какво ли ще стане с нашия добър „Вихър“, ако очистят капитан фрик Търнърстик в някоя долнопробна кръчма?

Споменаването на неговия кораб оказа своето въздействие.

— Прав си, Чарли. Какво смяташ да правиш?

— Все още не знам. До полунощ има доста време и дотогава сигурно все ще вземем някакво решение.

— В това изобщо не може да има някакво съмнение. Първо, те посегнаха на нас и ще трябва да си получат наказанието и второ, всеобщ човешки дълг е да се освобождава света от подобна сган.