Краят на империята

Това бе търсеният материал X. Нереактивен към нищо, с което разполагаха лабораториите на Баргета. Труден за обработка, но не напълно неподатлив. Не можеше да поглъща радиация, нито каквито и да било други частици, с които го бомбардираха. Не реагира дори на опита с малки количества от синтезирана в лабораторията „конвенционална“ антиматерия.

Точката му на топене бе достатъчно високо по скалата на Келвин, за да е подходящ за корабна екранировка, и достатъчно ниска, за да може да се използва за промишлени цели.

Предчувствайки близката победа и в моментен изблик на арогантност, Ричардс назова новата субстанция „Империум X“. И нареди да прехвърлят от стационарната орбита около Марс в секретната лаборатория на Деймос един доста необичаен кораб. Там той бе оборудван с обшивка, покриваща целия корпус, чиято дебелина бе едва няколко молекули — изработена от новия елемент. Корабът бе онзи стар звездолет, който Кеа бе видял да лежи на дрейф над полюса на Марс преди много години. Беше го закупил преди известно време и бе наредил да бъде преустроен по такъв начин, че да може да бъде управляван от самотен пилот с помощта на достатъчно мощни компютри. Корабът беше зареден с гориво — закупено също с финанси от проект „Сук“. Време бе да полети към Сектор Алва, към непоследователността и последния тест.

Компанията обяви, че Ричардс най-сетне е решил да си вземе отпуска. Кеа каза на Остин, че ще отсъства минимум три земни месеца. Смяташе да замине някъде, на място, което трябваше да остане тайна дори за най-добрия му приятел. Точно както му бил казал Остин преди години.

— Така ли съм казал? — попита Остин.

— Точно така. Малко бяхме на градус тогава. Помниш ли? Ей, нали разправяше, че нищо не забравяш?

Остин не се разсмя. Напоследък все по-често се замисляше за Кеа. Имаше чувството, че той следва някакъв собствен курс. Или най-малкото се държи така, сякаш бъдещето на династия Баргета вече не го интересува. Може би трябваше да поговори с него? В края на краищата той бе негов приятел. Но Остин си спомни баща си и думите му, че има уроци, които не бива да бъдат забравяни. Няма такова нещо като незаменими хора, когато става въпрос за компанията. Това важеше дори за членовете на семейството — през последната година Остин се бе отървал от няколко братовчеди. Никой не е толкова важен — дори, разбира се, самият той.

Два дни преди подготвяното изчезване Ричардс се оттегли на своята лична база, където се зае да разработва сложния лъкатушещ маршрут към Сектор Алва. Някой му позвъни. Регистраторът съобщи, че има посетител. Жена, която отказала да съобщи името си. Какво да правят?

Докато говореше, регистраторът неусетно натисна едно копче под бюрото — както беше инструктиран. Светна нов екран — това не беше първият човек, дръзнал да обезпокои новия шеф в неговата Светая светих. Кеа погледна изображението. Беше доста горд със себе си, че му трябваха по-малко от две секунди, по негова преценка, преди да обяви със спокоен глас:

— Ах, да. Пуснете я да влезе.

Тамара. Все така красива. Носеше бизнес костюм, който повече би подхождал на мъж — изглежда, в нея отново властваше мъжкото начало, — но отдолу имаше копринена блуза в менящи се цветове. Кеа знаеше, че под блузата няма нищо. Все още мамеше окото — можеш да ме имаш, както пожелаеш. За миг му се стори, че се намира в безтегловност, но не го показа. Проклет да е, ако прояви слабост.

Каза й, че се радва да я види. Прегърна я като стар приятел. Не позволи на ума си да се съсредоточи върху щръкналите й под блузката зърна. Нареди да не го свързват с никого. Предложи й питие. Настани я на дивана и седна до нея. Но не твърде близо. Каза й, че през всичките тези години е мечтал да я види. Какво прави в града? Възстановява се, отвърна Тамара с глас, който прати тръпки по гърба му. От какво се възстановява, поинтересува се той?

— С мъжа ми… вече не сме заедно — сви рамене тя. — Той е вманиачен по надпреварите си, макар че напоследък не печели. Момчетата и техните играчки, такива неща. Предполагам, че никога няма да порасне.

Е, той каза, че съжалявал да го чуе.

— Напоследък често си мисля за теб. За старите времена. И си казах… — Тя спря в очакване Кеа да улови сигнала.

Той я гледаше с изражение на любезен интерес. Може би тази стара, добра приятелка ще предложи някоя любопитна идея? Тамара опита отново.

— Знаеш, че има някои неща, които никога не бих забравила. Камината, копринените чаршафи, смехът. — Тя се изкиска и Кеа се намръщи за миг, сякаш ровеше за тези спомени в ума си. Тамара посърна, очевидно нещата не вървяха, както бе планирала.

— Но най-вече си спомням грешките — заяви тя. — Особено една.

— Да, аз също.

— И си мисля — продължи тя, свела скромно глава, — единственото ми оправдание е, че тогава бях една глупава хлапачка. Трябваше ми доста време, за да порасна и да поумнея. Но сигурно никога няма да разбереш колко много съжалявам и колко искам да ти се реванширам.

Тя успя да пусне една сълза. Кеа й подаде кърпичка и повдигна рамене.

— Тогава и двамата бяхме твърде млади. Една грешка балансира друга.