Краят на империята

Това, което разпалваше страха му още повече, бе мисълта, че би могъл да се откаже. Притаеният в него страхливец хлипаше в своята дупка. Защо трябва да поемаш отговорност? Нека някой друг го свърши. Ако пък никой не успее, тогава майната им. Можеше да избяга и да се скрие там, където Императорът няма да го намери. А дори да го открие, той ще се изправи срещу него на своя територия. Тогава какъв смисъл да губи живота си? Ами ако всички и без това са обречени?

Те ще умрат.

Ще умре и той.

Но поне няма да ходи на онова място.

Достатъчно е само да натисне едно копче и мисията ще бъде прекратена.

— … пет секунди…

Ръката му бе плувнала в пот.

— … четири секунди…

Защо този проклет глас не млъкне?

— … три секунди…

Страхливецът в него изкрещя: „Твърде късно е вече!“

— … две секунди…

Гласът на Махони проговори от гроба:

— Превърни дявола в юмрук, момко. И удари с него!

— Една секунда…

Стен стисна пръсти. Бяха побелели от усилието.

— … начало на навлизането…

Не откъсваше очи от монитора, докато такткорабът се носеше право към Портите на ада.

Толкова малки…

Невероятно малки…

а искат да ме… убият.

Не искам да умра тук…

Моля ви.

Никой не ме познава…

тук.

Никой…

не го е грижа.

Очите му…

горчат.

Усещам цветове на…

езика си.

Някой…

… някой ме гледа.

Къде?

Страхувам се.

Къде е той?

Някъде там.

Страхувам се.

Кой е той?

Не зная.

Той ме гледа и… аз… аз съм…

Толкова малък.

Стен повърна в кофата, която бе поставил до креслото. Отвори пакет със салфетки и изтри лицето и врата си. Беше освежаващо. Изплакна устата си със стрег и плю в кофата. После надигна бутилката и пи. Дълго.

Стрегът пробуди в стомаха му огън, но той надигна отново бутилката. Огънят продължаваше да се разпалва. Топъл, приятен, познат огън. Като огнище.

Стен се надигна от пилотското кресло и размърда ръце. Мускулите му се бяха свили на възли. Кръвта се раздвижи в жилите му. Той направи няколко упражнения, на които го бяха учили още в „Богомолка“. Сетне премина цялата процедура. Около половин час страховит балет.

Влезе в миниатюрната баня и взе душ. Първо пусна гореща вода, после леденостудена, докато кожата му изтръпна напълно.

Облече чист комбинезон, направи си кафе и отнесе димящата чаша на мостика. Огледа със спокойно изражение информацията на монитора, събирана от външните сензори. Контролният модул мъркаше едва чуто, докато събираше данните от всички сензори. От време на време светваше в червено, когато трябваше да преглътне някой особено голям къс информация.

Стен кимна и отпи от кафето.

Сега вече се чувстваше в отлична форма.

След няколко минути компютърният анализ ще приключи. Ще бъдат разшифровани основните закони на тази вселена. Корабният компютър ще определи параметрите на тази нова реалност.

И тогава Стен и корабът му ще престанат да бъдат само слепи посетители.

Той се облегна назад в креслото, посръбвайки от чашата, докато очите му следяха машинално колонките данни, пресичащи с огромна скорост монитора.

Стен си изравяше местенце в тази нова вселена по единствения начин, който познаваше. И той се наричаше рутина. Стар войнишки трик. Измислен от хора, привикнали да менят мястото за служба. Колкото далече и да си от дома, в каквито и странни места да си попаднал, рутината ще ти помогне да го преодолееш. Дребните неща. Познатите неща. Като да се погрижиш за себе си. Да се измиеш и срешеш. Да се изкъпеш — първо с гореща, после със студена вода. И да пиеш кафе. А после спокойно и хладнокръвно да оцениш ситуацията.

Накрая запретваш ръкави и се захващаш, изпълнен с увереността, че работата трябва да се свърши. По-големи и по-сложни отговорности лежат на плещите на тези над теб. Свърши си работата и гледай, ако е възможно, да не пострадаш.

Стен въздъхна облекчено. Беше напипал центъра на своето равновесие. Дойде време да се засели в това място.

Спомни си за Синд и се усмихна. И за топлите й ръце — когато се прибере у дома. Уютът на тази прегръдка. Да, и острият й ум. Начинът, по който неизменно намираше решение на проблемите.

И Килгър. Неговият стар, верен приятел Алекс Килгър. Човек, на когото винаги можеш да разчиташ. Ако има проблем, с който Синд не може да се справи, Алекс ще го реши.

След тях Стен покани в главата си Ото. Аплодира марша на гурките. Повика Мар и Сен. Хайнис и Сам’л. И всички останали приятели и членове на екипажи.

Скоро въображението му се изпълни с хора. Стана шумно, разменяха се шеги. Потупвания по рамото. Здрависвания и целувки.

Компютърът изписука и замря. Стен погледна към примигващия надпис „готовност“.

Отпи още веднъж от кафето и остави чашата. После изпрати първата команда.

Екранът започна да се изпълва с мрак.

Стен се приведе напред, за да погледне за пръв път тази нова вселена.

Вече не се страхуваше от нея.

Защото не беше сам.

Беше я намерил!

Тайната пролука на Императора!

Размерът на операцията се оказа по-голям — и същевременно по-малък, отколкото си бе представял.