Краят на империята

Докато облечените в черни униформи помощници сновяха из помещението, Пойндекс още веднъж прецени шансовете. И за пореден път стигна до извода, че Императорът греши. Вземаше твърде сериозно заплахата от Стен.

Всъщност Пойндекс дори смяташе, че без вниманието, което му отделя Императорът, Стен почти ще престане да съществува. Достатъчно бе да го игнорират. А вместо това Императорът вдигаше шум, разместваше флотилии и правеше Стен само по-привлекателен за враговете на Империята.

Анализът на информацията сочеше недвусмислено, че шансовете не са на страната на Стен. Силите му бяха нищожни, ресурсите — крайно ограничени, особено сравнени с огромната имперска военна машина.

Стен не можеше да си позволи дори една грешка, за разлика от Императора.

По някаква причина Императорът не виждаше всичко това. Сякаш вниманието му бе приковано върху Стен.

Голямо бяло петно.

На устните на Пойндекс затрептя усмивка. Колко хитро от негова страна да подклажда вманиачеността на Императора и да заобикаля сляпото петно.

Беше предупредил монарха за това-онова, но само за да се защити — ако нещата се объркат. Междувременно бе успял да го изолира от външния свят и да постави на ключови позиции свои хора.

Гурките бяха последните представители на старата гвардия.

Сега вече Императорът зависеше изцяло от него. Тъкмо Пойндекс бе посочил наследника на Зоран. Пойндекс решаваше кои хора да бъдат допускани при Императора. Пойндекс раздухваше безумието на монарха.

В интерес на истината, бе станал толкова незаменим за Императора, че дори си позволи нарочно да допусне няколко грешки. Като например объркването с банкета в чест на раздаването на наградите.

Императорът сигурно е бил ужасно ядосан, но не беше глупак. Знаеше, също както и Пойндекс, че няма нищо по-опасно от безгрешен човек.

Затова от време на време Пойндекс щеше да се спъва. Точно толкова, колкото Императорът да не го намрази.

Той погледна към ситуационното табло. Не към лошите новини. Към просторите на Империята.

Империя, която в известна степен вече се подчиняваше на неговата воля.

Не на волята на Императора.

С всеки изминал ден влиянието на Пойндекс нарастваше.

Не би допуснал грешката да мечтае да стане император. Поне на този етап.

По времето на управлението на Тайния съвет бе ви дял с очите си какво ще се случи с Империята, ако няма единен водач.

Не. Императорът беше необходим. Поне съществуването му. Легендата за него.

Имаше само една пречка. Сериозна. Някой ден Пойндекс щеше да остарее. Да изгуби сили.

И да умре.

А Императорът беше безсмъртен.

Освен ако Пойндекс не узнаеше тайната му.

Ако може… да живее вечно?

Той натисна копчето и таблото угасна.

Толкова много възможности, за които дори не смееше да мечтае.

А бе опитен мечтател.

16.

— Не зная как са научили местонахождението ти — рече сър Еку. Холографското му изображение бе потъмняло по края от въздействието на заглушаващото устройство. — Въпросът е, че в момента летят към Лупус. Делегация от двеста и шейсет същества. Предвождани от трима върховни водачи на загиновите.

— Казано между двама опитни дипломати — рече Стен, — не бих нарекъл ситуацията прекрасна. Ще се наложи да преместя базата на операциите. И то по-скоро.

— Мисля, че ще е грешка да не се срещнеш с тях — посочи сър Еку, чиято опашка се поклащаше бавно. — Ако загиновите се присъединят към нас, това ще е тежък удар за Императора. Помисли си само. Цял регион, състоящ се от стотици звездни купове — да премине на наша страна. Дори само пропагандната стойност се равнява на множество военни победи.

Стен затропа нервно с крак по студения под в борската комуникационна.

— Зная, зная. Но все още не мога да преглътна обезпокоителния факт, че загиновите не само се свързаха с нас, а и са открили къде се намирам.

— И аз бях също толкова изненадан — призна сър Еку. — Когато се появиха на входната ми врата и настояха за среща с теб, първата ми мисъл бе, че някъде е изтекла информация. Втората — че манабийците са обречени. Представих си как всеки момент в небето ще се появят имперски планетоубийци. Но след като разговарях с тях и обмислих наученото, като си припомних всичко, което ми е известно за загиновите, не съзирам сериозна опасност от клопка.

— И малката опасност ме плаши — отвърна Стен. — Защото… ако наистина искат да се присъединят към революцията, защо не го сторят при срещата с теб? Защо е толкова важно да се срещат с мен?

— Защото загиновите все още не са напълно убедени — отвърна сър Еку. — Засега знаят само, че имаме общ враг. Но не вярват, че притежаваме силата да се справим с този враг. — Сър Еку се наведе към камерата. — Всичко е в твоите ръце, Стен. Те вече клонят силно в наша посока. Инак едва ли щяха да рискуват.

— Значи ти ме съветваш да продължа циркаджийницата, докато ги подмамя да изминат остатъка от пътя.

— „Циркаджийница“? Не разбирам термина.

— Голямото шоу.

— Ах. Много описателно. Да. Точно това съветвам. Едно наистина голямо шоу.

Стен се поколеба.

— Попита ли ги как са се досетили?