Краят на мрака ((Нон-стоп))

С това дневникът свършваше.

Уейън няколко пъти трябваше да прекъсва четенето, за да успокоява вълнението в гласа си. Нейният войнствен маниер на държание беше изчезнал съвсем. В тези минути тя беше само едно объркано седящо на леглото момиче, което всеки момент беше готово да се разплаче. Когато приключи четенето, тя с усилия повтори първите редове на дневника, които бяха убегнали от вниманието на Къмплейн. С енергичен поривист почерк Грегъри Къмплейн пишеше: „Поемам по посока на Земята, знаейки, че хората, които ще видят нейното небе, ще се родят не по-рано от смяната на шест пълни поколения след нас.“

Уейън прочете това с трептящ глас и се разплака.

— Не разбираш ли? — извика момичето. — О, Рой… Пътешествието е трябвало да продължи само седем поколения, а ние сме вече двадесет и третото. Отдавна сме отминали Земята и сега нищо не може да ни спаси!

Без думи, но и без всякаква надежда Рой се опита да я успокои. Но любовта на хората не можеше да бъде силата, която ще ги измъкне от този нечовешки капан. Когато накрая Уейън престана да хлипа, Къмплейн заговори. Той усещаше, че и неговият глас трепти неудържимо, но продължаваше да говори, най-вече, за да я успокои и отвлече вниманието й от тази трагедия. По-точно да отвлече вниманието на двамата.

— Този дневник обяснява много неща. Ние трябва да се стегнем и да сме доволни от това, че сега знаем толкова много. Преди всичко написаното обяснява причините за катастрофата. Това вече не е никаква страховита легенда, а е нещо реално, което може да се използва. Сигурно никога няма да разберем дали е останал жив капитан Грегъри, но е оживял поне синът му, тъй като фамилията не е изчезнала. Може би е успяла да преживее ужаса и Джун Пейн, защото в голяма степен тя прилича на тебе. Но едно е съвсем ясно: не са загинали всички. Малките групи, които са останали живи, са започнали да образуват племена. А през това време водораслите са запълнили почти целия кораб.

— Но кой би могъл да предположи — прошепна момичето, — че тук изобщо не би трябвало да има водорасли. Та те за нас са елементи от живата природа. Такива във всеки случай ни се струват…

— Лаур! — неочаквано възкликна Къмплейн, прекъсвайки я.

Той седна и грабна странното оръжие, получено от брат му.

— Това наистина ли е оръжие? Дневникът казва, че всичкото оръжие, освен парализаторите, е било унищожено. Значи, това нещо не може да бъде оръжие!

— Може би него са го забравили.

— Може да са го забравили, а може и да не са. Това устройство, отделящо топлина, трябва да служи за нещо, което ние не знаем. Аз ще го изпробвам.

— Рой, внимателно! — извика Уейън. — Може да направиш пожар!

— Ще го изпробвам на нещо такова, което не гори. Казвам ти, Лаур, ще направим откритие. Кълна ти се.

Той внимателно взе оръжието, като обърна цевта му към стената. В горната част на гладката повърхност на стената имаше някакъв израстък. Къмплейн насочи оръжието към него и натисна малкото копче така, както това беше направил брат му.

Тънката, почти незабележима струя топлина, се докосна до стената. Веднага на матовата й повърхност се появи светла линия, която постепенно се удължаваше и разширяваше. Къмплейн бързо натисна копчето повторно.

Потокът от топлина се свлече надолу. Остана само отвор, през който се виждаше коридорът.

Те стояха като вцепенени, поглеждайки един към друг.

— Трябва да съобщим за това на Съвета — произнесе накрая Къмплейн с уважение в гласа си.

— Почакай, Рой! — помоли го Уейън. — Мили, има едно място, където бих искала да изпробвам това оръжие. Ще дойдеш ли с мен там, преди да разкажем на когото и да било за нашето откритие?

Когато излязоха в коридора, те с известно учудване установиха, че гонитбата на Гигантите все още продължава. Междувременно приближаваше настъпването на тъмнината, която щеше да продължи през целия следващ цикъл сън-реалност.

Всички, които не вземаха участие в хайката, вече се приготвяха за сън зад заключените врати на своите жилища.

Корабът изглеждаше като изоставен. Сигурно е изглеждал по същия начин и когато половината от екипажа му е умирала от деветдневната зараза. Уейън и Къмплейн вървяха бързо, незабелязани от никого. Когато изведнъж настъпи тъмнината, момичето безмълвно включи прожектора, прикрепен към колана й.

Къмплейн бе поразен от упорството, с което тя не се поддаваше на отчаянието. Не му беше необходимо дълго да рови в себе си, за да установи, че и той притежава подобни качества. Неясното предчувствие, че по пътя си непременно ще срещнат плъхове, Чужди, Гиганти или всички тях заедно, го беше обхванало толкова силно, че през целия път той не изпускаше парализатора от едната си ръка, а топлинния излъчвател от другата. Обаче нищо не им попречи. Те благополучно се добраха до „Отсек 1“ и металната стълба.