Кралят на петрола

— С голямо удоволствие ще ви направя тази услуга. Той взе от ръката на Краля на петрола яката, в която вече нямаше нищо, и я пъхна в джоба на банкера.

— И чека също! — подкани го канторът.

— Не, това няма да го бъде. Този документ е собственост на мистър Гринли. Следователно той ще го задържи.

— Но чекът не е негов. Нали преди малко ми казахте, че когато сте били при навахите, доброволно сте го дали на Волф.

— Така е, а сега също тъй доброволно си го взимаме обратно.

— Тогава сте мошеници!

— Да, наистина сме такива, господин кантор.

— В такъв случай не заслужавате един апостол на изкуството като мен да продължава да разговаря с вас. Гледайте да си вървите час по-скоро!

— С удоволствие си отиваме. Сбогом!

— Сбогом, господа!

Той се поклони. Тримата разбойници се отправиха към конете си, възседнаха ги и препуснаха безкрайно доволни от успеха, постигнат през последния половин час.

Канторът седна на земята срещу банкера и започна да го оглежда с доволно изражение. Та нали се беше изпълнило желанието му — той беше свободен, а банкерът седеше вързан за дървото.

Ролинс не можеше да си обясни поведението му. Накрая то така го вбеси, че той гневно се развика и с най-страшни заплахи го подкани незабавно да го освободи. Ругаеше го на английски език, който за съжаление канторът не разбираше. Преди това пък, докато все още бе вързан на дървото, емеритусът беше отправял към него същата молба със същия неуспех, само че на немски, език, който пък банкерът не разбираше. Ролинс си бе помислил, че канторът мърмори по адрес на Олд Шетърхенд и на другите двама, вързали го тъй позорно. Бяха му забранили да го освобождава и на Ролинс и през ум не му мина, че канторът може да иска тъкмо това. Емеритусът пък от своя страна си бе помислил, че другият изобщо не желае да го избави от неудобното положение. Ето защо преди толкова го бе доядяло на него и ето защо сега с такова спокойствие слушаше крясъците му и наблюдаваше усилията, полагани от Ролинс, за да се развърже или да скъса ремъците.

Докато банкерът сипеше всевъзможни ругатни, композиторът седеше срещу него, зяпаше го и си подсвиркваше една мелодия, от която щеше да се зароди замислената ария за милост. Ролинс се пенеше от ярост, предизвикана от поведението на седналия срещу него човек, и хилядократно проклинаше мига, когато сам беше предложил да остане при него. След като гневът му достигна връхната си точка, силната му възбуда внезапно бе заменена от голяма отпадналост. Следствие на това той започна да разсъждава по-спокойно. От своя счетоводител беше дочул и научил няколко немски израза, а както сам знаеше, канторът също беше запомнил десетина английски думи. Дали с помощта на тези наистина оскъдни езикови познания все пак не бе възможно да се разберат? Той реши да опита и поде:

— Мистър кантор, to unbind, unbind! — беше отговорът.

— Да аз. Искате нещо да завържа? (Английският глагол „развързвам“ и немският „завързвам“ са близки по звучене. Б. пр.)

— Кантор емеритус моля!

— вържа ли? — попита канторът.

— А, какво?

Той не знаеше, че „unbind“ означава „развързвам“. И така двамата продължиха около четвърт час опитите си да разговарят. Но първо, канторът не разбираше банкера и второ, не виждаше причина защо да не остави да поседи вързан за дървото човека, който не го беше освободил от същото неудобно положение. После обаче неговата добросърдечност взе връх. Когато Ролинс поднови болезнените си усилия да скъса ремъците, канторът се приближи до него и с голяма мъка успя да развърже много здраво стегнатите възли. Мислеше си, че ще чуе някоя и друга благодарствена дума, но се беше излъгал. След като банкерът изпъна и раздвижи ръцете си, нанесе такъв юмручен удар по главата на емеритуса, че той залитна и рухна върху един храст. После Ролинс отвърза юздите на коня си, яхна го и препусна на запад, накъдето, както знаеше, бяха поели и спътниците му.

Канторът с мъка се изправи, опипа удареното място на главата си и промърмори:

— Благодарността е рядко срещана добродетел, добре ми е известно, но в замяна на добрата ти воля и за една такава услуга да ти стоварят по главата подобен юмручен удар, това надхвърля всякакви граници. Този тип е банкер, следователно сигурно има претенции да минава за образован човек. Но и в този случай пак виждам един пример за това, че истински образовани и културни хора, можеш да срещнеш само сред апостолите на изкуството. Главата ми бучи така, сякаш в нея звучат наведнъж десет арии, в които се моли за милост, изпълнявани все от втори баси. А ето че той си отиде. Ами аз какво ще правя тук сам? Да не би да чакам, докато дойдат някакви други негодници и вземат целия да ме оберат? Не, предпочитам да препусна подир него.

Той измъкна коня си от храсталака, покатери се на гърба му и се отправи на запад, накъдето водеха следите на белите и на навахите.

Но как всъщност се беше стигнало дотам, че добрият кантор бе оставен тук, и при това вързан?