Кралят на петрола

— Господин кантор емеритус, ако обичате! Само заради точността и изчерпателността, тъй като вече не съм на служба, а в пенсия. Да, изпитвам респект пред нея и тя го заслужава. Тя е славна жена и има музикално образование.

— Аха, музикално образование, хи-хи-хи-хи! Да не би и тя да композира?

— Не, но свири.

— На какво?

— На акордеон.

— Бре, да се не види, това наистина е вече нещо друго! Акордеон! Прекрасен инструмент, ако не се лъжа? Е да, щом тя свири на него, човек трябва да я уважава. Досега никога не съм чувал дама да свири на акордеон.

— И аз не съм. Госпожа Розали е първата. С акордеона е печелила неведнъж хубави талери.

— А-а, може би с някой пътуващ дамски оркестър?

— Не, свирила е на танци.

— На обществено място?

— Да.

— Браво! Но ми се струва, че вие смятахте танците за нещо доста просташко.

— Така е, но в случая нещата стоят другояче, защото по баща госпожа Розали се казва Моргенщерн… — започна канторът.

— Известно ми е. Тя ми го съобщи.

— И се ожени за мелничаря от Хаймберг…

— … чието име е Лайермюлер, след което овдовяла — кимна усмихнато Сам Хокинс.

— Към мелницата имаше и една кръчмица с малка танцувална зала. Ала работата вървеше зле, докато най-сетне тя се зае да я оправи.

— Но тогава защо е дошла в Америка?

— Аз й внуших тази прекрасна идея.

— Вие ли? Хмм! Жената е могла да си остане в родината. Та тя не е мизерствала там.

— Е да, ама ако не беше онази работа с Волф.

— Каква работа?

— Още ли не сте чули?

— Не.

— Волф, лесничеят от Хаймберг, има бездетен брат в Америка, който притежава много гори, големи стада, а струва ми се, и сребърни мини. Та този брат го помолил да му изпрати сина си, когото искал да направи свой универсален наследник, в случай че момчето му хареса. Лесничеят попитал сина си, който следвал в лесничейското висше училище в Таранд и той веднага проявил желание да се отзове на поканата на чичо си, но едва след като си вземе изпитите.

— Не е ли било твърде лекомислено или жестоко спрямо родителите му?

— Опазил бог! Ни най-малко, напротив! Лесничеят имал многодетно семейство и малка заплата. Едва свързвали двата края, а следването на най-големия син му струвало големи жертви и лишения и много му тежало. Било е невъзможно да подготви другите си синове за някоя по-добра кариера, макар че са много даровити деца. Е, тогава Адолф с радост приел предложението на чичо си. Вярно, налагало се да напусне отечеството и родителите си, но си е казал, че като наследник на богатия плантатор ще има възможност да помогне на братята и сестрите си бързо да стъпят на крака.

— Този начин на мислене наистина му прави чест. И отзовал ли се е на поканата?

— Да.

— Кога?

— Тъкмо сега. Та нали го видяхте.

— Аз ли? Къде?

— Тук при нас. Язди ей там отпред!

— Той ли е? Той? Този младеж? Нима е възможно да е завършил вече висшето лесничейско училище?

— Възможно е, и то с много добър успех. От това можете да разберете колко прилежен и свестен младеж е той. Тъй като чичо му притежава големи гори, той ще му бъде от полза със знанията си. Наистина за него съществува и една друга причина да се реши толкова бързо да потегли за Америка и тази причина може да се назове с индианското име Ши Со.

— Но това е синът на вожда, нали?

— Да. Както чух, вие познавате този вожд. Дали не знаете защо е изпратил сина си в Германия?

— Знам.

— Това ме радва. А ще ми кажете ли, или е може би тайна?

— Няма причина да се пази в тайна. Напротив, защото това прави чест на вожда и го характеризира като човек, чийто ум и образование далеч надхвърлят средното ниво на съплеменниците му. Когато бил още млад, едно враждебно настроено към навахите племе нападнало преселнически керван. Всичко живо било изклано, само едно момиче било пощадено и индианците го взели със себе си. То било немкинче. Вождът го спасил и го отвел при своето племе. Щяло да остане там най-напред, за да се съвземе от нещастието и мъката си, а после се канели да го заведат до най-близкото поселище. Грижили се за момичето и се отнасяли много добре към него. Роднините му били избити. Никъде нямало каквито и да било познати. Селището, където щели да го отведат, му било съвсем чуждо. На него му харесало при навахите и скоро девойката обикнала вожда Нитзас-ини, Големия гръм, който я спасил. Тя не заминала и станала негова жена. Никога не е имала повод да се разкайва и живяла с него много щастливо.

— Нима е възможно! — възкликна канторът. — Един червенокож човек с бяла жена!