Кралят на петрола

Тъй като по време на пътуването си немските преселници бяха научили съвсем малко английски, а пък испански знаеха още по-малко, Сам се нагърби със задачата да разбере дали в града можеше да се намери храна за добитъка и вода за пиене. Да, имаше и сено, и вода, но и двете бяха с ниско качество и на високи цени. Десетина, двайсет, че и повече мързеливци проявиха готовност да ги донесат и с тази работа, ако това изобщо можеше да се нарече работа, да припечелят по няколко сентавоси (Сто сентавоси правят едно песо. Б. пр.).

След като този въпрос се уреди, дребосъкът се запъти към коменданта, за да му изложи молбата си. Научи, че офицерът с многоброен отряд бил отпътувал за Прескът, а почти целият гарнизон тръгнал към прохода Гуаделупе, за да накаже разбунтувалите се там мимбренхоси. Сам беше отведен при един капитан, който заместваше коменданта. Човекът пиеше сутрешния си шоколад и четеше някакъв стар вестник, който обаче заслужаваше тук в Тусон да бъде наречен нов. Щом погледът му падна върху влезлия ловец, отначало по лицето му се изписа изненада, а после то взе да придобива все по-развеселен израз. Най-сетне офицерът високо се разсмя, надигна се от стола си и с тон, в който личеше явно безочие, каза:

— Човече, кой си ти? Какво искаш? Никога не съм виждал такъв Jack-pudding ((англ.-амер.) — смешник, шут, палячо. Б. пр.)

— И аз не съм — отвърна му Сам по такъв начин и с такъв жест, който не оставяше място за съмнение, че има предвид офицера.

— И ти ли не си? Какво искаш да кажеш? — сопна му се военният със съвсем друг тон. — Да не би да искаш да ме обидиш?

— Нима е обидно, че се съгласявам с теб? — попита Сам много сериозно и спокойно.

— Ах, тъй! Тогава хвала на благородното ти себепознание. Повтарям ти, че за пръв път срещам такъв арлекин, какъвто, изглежда, си ти. Навярно идваш да помолиш за разрешение да дадете тук някое весело представление, а?

— Да, така е — засмя се Сам. — Отгатна, сър, и ти ще трябва да ми помагаш, ако не се лъжа.

— Аз ли да помагам? Ти да не мислиш, че заместник-комендантът, един офицер на Съединените щати, е смешник като теб?

— В случая е така — отговори Сам, хладнокръвно придърпа един стол и седна.

— Човече, още една такава дума и ще наредя да те затворят и бичуват! — заплаши офицерът, като пристъпи няколко крачки към дребосъка. — Как може да сядаш без разрешението ми? Намираш се пред главнокомандващия на града и трябва да стоиш прав пред него! И тъй, ставай, и то незабавно!

При тези думи той посегна към пирона на стената, където висеше камшикът му за езда. Това негово движение не направи на Сам абсолютно никакво впечатление. С най-невъзмутим тон той каза:

— Намирам се пред главнокомандващия? Е, добре, от мен да мине, нямам нищо против, но нали съм му боен другар!

— Боен другар ли? На мен? — попита военният. — Да не би да искаш да кажеш, че си офицер?

При този въпрос погледът му с безкрайно презрение измери дребосъка от глава до пети.

— Well, офицер съм! — дружелюбно кимна Сам. — Не си ли чувал досега нещо за прочутия „Leaf of trefoil“?

— Детелиновия лист? Какъв Детелинов лист имаш предвид?

— Тримата прерийни ловци, ако не се лъжа.

— Да, знам го този Детелинов лист. Състои се от Дик Стоун, Уил Паркър и Сам Хокинс, за когото казваха, че…

— Добре, сър, добре! — прекъсна го уестманът. — Значи си чувал за тези тримата. Радвам се, много се радвам! Скоро ще изясним как стоят нещата с нашето весело представление и ще разберем кой ще е палячото. А случайно да знаеш, че през последната война Сам Хокинс е бил скаут?

— Да, при генерал Грант. Със своята хитрост и храброст и заради големите си заслуги той е достигнал до чин капитан. Но каква връзка има всичко това с теб?

— Има, има, и то каква, сър! Във всеки случай много повече има връзка с мен, отколкото с теб, защото ми се струва, че по онова време ти изобщо не си бил още в униформа. Та в момента Детелиновия лист е тук.

— Тук? В Тусон?

— Йес, сър. А Сам Хокинс, заслужилият капитан на Съединените щати, се намира дори още по-наблизо. Понастоящем седи в стаята ти.

— Тук? В моята стая? — слисано възкликна заместник-комендантът. — Та нали освен мен и теб тук няма никой друг!

— Well, съвършено вярно, сър!

— Тогава… тогава… да не би ти да си Хокинс?

— Йес, ами аз съм, ако не се лъжа.

— Thunderstorm ((англ.) — Гръм и мълния! Б. пр.)! Ти си Сам Хокинс? Ти?

— Тъй ми се струва. Че защо да не съм аз?

— Защото… защото… защото — заекна от смущение капитанът, — защото хич не ми приличаш на него. Не е възможно един офицер да се напъха в подобни дрехи!

— Не виждам причина да не го направи! Сър, защо тъкмо един офицер да не може да се облече според вкуса си? А моят вкус си е просто такъв, вкусът на Сам Хокинс, и ако някой го смята за безвкусен, негова си работа. Нямам нищо против, стига да си мълчи. Но осмели ли се да ми го каже, тогава правилният отговор на подобна обида е винаги в ръката ми!

При тези думи Сам Хокинс посочи към пушката си и продължи: