Кралят на петрола

— Впрочем пет пари не давам, че на времето станах офицер. За да бъдеш свестен уестман, ти трябват много повече качества, отколкото за да станеш младши офицер, а аз съм уестман, сър. Да, съвсем сигурно съм такъв, и ако не ти се вярва, съм готов да ти го докажа. Да се изправим ли един срещу друг, за да видим чий куршум ще прониже другия право в сърцето? Готов съм незабавно да опитаме, сър, стига само да пожелаеш!

Всичко това беше произнесено с такъв тон, който въпреки комичната външност на Сам явно импонира на офицера. Той направи отрицателно движение с ръка и този път най-учтиво отговори следното:

— Не е необходимо, сър, не е необходимо! Защо трябва взаимно да се избиват джентълмени, при това бойни другари, и то без никакво основание?

— Хмм! Мисля, че няма да е без каквото и да било основание, но тъй като вече разбра, че мнимият палячо е джентълмен и твой боен другар, ето ти ръката ми. Нека миролюбиво поговорим за веселото представление, в което ще участваш и ти.

Те си разтърсиха ръцете и Сам му разказа за срещата си с дванайсетте ездачи от миналия ден, които смяташе за Търсачите. Капитанът го изслуша много внимателно. По лицето му се изписа израз на нарастващо напрежение и когато дребосъкът замлъкна, офицерът скочи възбудено на крака и извика:

— Дано не си се заблудил, Сам! Дано наистина са Търсачите! Какъв улов само!

Уестманът хитро примигна с малките си очички и попита:

— Мислиш ли Сам Хокинс за толкова глупав, че да не знае какво твърди? Те са, ти казвам, те са!

— Ами защо си тръгнал от Сан Хавиер дел Бак, без да ги вземеш със себе си? Та нали са били вързани и са се намирали в ръцете ти!

— А мога ли да докажа, че са крадци, разбойници и убийци, че действително те са Търсачите? Тези доказателства трябва тепърва да се съберат, и то като им се даде възможност да ни нападнат. А спипаме ли ги на местопрестъплението, вината им ще бъде безусловно доказана.

— Да ги спипате! Значи искате да се оставите да ви нападнат, така ли?

— Естествено! Или си мислиш, че само си го мечтая?

— Това е шега, а за мен работата е напълно сериозна. За мен не би могло да има по-голяма препоръка пред началниците ми, ако тъкмо сега, когато замествам командира, ми падне в ръцете тази банда, чиято слава е толкова зловеща. Но решите ли да чакате да ви нападнат, вие се излагате на най-голяма опасност!

— Ако стоим и чакаме, да. Само че дребосъкът, наречен Сам Хокинс, ще е изчезнал заедно с хората си.

— Но в такъв случай за нападение и дума не може да става!

— Защо не? Колите ще бъдат нападнати, а ако ние не сме при тях, това деяние пак си остава престъпление и спокойно можем да твърдим, че са щели да ни избият, ако са ни заварили там. Наистина няма да имаме възможност да докажем, че са убийци, но нападението посред нощ на керван коли е грабеж и според тукашните закони се наказва със смъртно наказание.

— Well! Ами как ще ги заловиш, без да се стигне до схватка и без да изложиш живота си на опасност?

— Това ще се уреди, сър, съвсем сигурно е, че ще се уреди, стига само да ни помогнеш.

— С най-голямо удоволствие, само ми кажи как си представяш помощта ми.

— Възсядаш коня си и ни придружаваш с един отряд от твоята кавалерия!

— Щях да съм щастлив, ако можех да го направя, но ми е забранено да напускам поста си. А понеже разполагам с толкова малко хора, имам възможност да отделя най-много двайсет души.

— Напълно достатъчно е, сър.

— Щом мислиш тъй, добре, така да бъде, но преди това непременно трябва да знам как си представяш цялата работа. Одобря ли намерението ти, ще получиш двайсетте кавалеристи. Но нима действително си толкова уверен, че Търсачите ще ви последват?

— Че ще тръгнат по петите ни е толкова сигурно, колкото и че моята стара филцова шапка е все още на главата ми, хи-хи-хи-хи! Но няма да се осмелят да се мярнат в Тусон, а ще заобиколят града. И все пак е възможно да изпратят някой техен човек на разузнаване в града. Ето защо засега никой друг освен нас двамата не бива да узнае намеренията ни. Най-много да направим изключение за лейтенанта. И тъй, те Ще опишат дъга около града и ще продължат да яздят, докато отново се натъкнат на дирите от нашите коли. Ще ги следват, за да разберат къде ще се разположим на бивак за следващата нощ. Но естествено ще останат нейде по-назад да си отпочинат, изчаквайки падането на мрака. След това вече могат и ще проведат нападението, ако не се лъжа.

— Е, ами ти? Нали, както каза преди малко, нямаш намерение да оставаш с хората си при колите.

— Да, разбира се, че ще гледаме да не ни застрелят. Ще се отдалечим.

— Накъде?

— Ще зависи от това, къде ще лагеруваме. Знаеш ли мястото, където се срещат пътищата за Гуаделупе и Барбасак? И дали местността е известна и на лейтенанта, който ще дойде с нас?

— Двамата сме били там неведнъж.