Кралят на петрола

Малко по-късно неколцина от най-любопитните се приближиха с намерение да побъбрят с преселниците, но само при кантора постигнаха някакъв успех, макар и твърде незначителен, защото той бе усвоил малко повечко английски думи от останалите. Между тези хора имаше и един млад човек, който се лепна за водача на кервана и завърза с него разговор. Сам започна да го наблюдава и забеляза, че младежът има стойка и маниери на военен и по време на разговора хвърля особено изпитателни погледи към „трите листа“ на Детелината. Ето защо дребосъкът стана и се запъти към двамата. Когато се приближи, ясно дочу как водачът отговори на някакъв преди това зададен му въпрос:

— Да, това е Детелиновия лист. Мога да те уверя, макар че отначало и на мен не ми се вярваше.

Тогава Сам улови непознатия за ръката и с най-категоричен тон му заяви:

— Мастър, ти си войник, нали? И си от местния гарнизон!

По изражението на непознатия пролича, че той се смути от въпроса на ловеца. Изпелтечи нещо, което можеше да се сметне за отговор, но от него нищо не се разбра. Затова дребосъкът продължи:

— Не се притеснявай, не ти се сърдя. Казах на капитана, че съм Сам Хокинс. Той не ме познава лично и понеже се съгласи да ни помогне, негово задължение е да разбере дали съм му казал истината, или не. И за тази цел ти си свалил униформата и си дошъл тук да събереш необходимите сведения. Признай, че е така!

— Да, сър, не си се излъгал — гласеше отговорът. — Тъй като вече знам, че си от Детелиновия лист, мога да го призная.

— Тогава съобщи на капитана какво си чул. Но не го споменавай пред никой друг!

— Дума няма да кажа, сър. Знам за какво става въпрос. Аз съм подофицер и се числя към онези двайсет души, които ще тръгнат с лейтенанта.

— Кога потегляте?

— След половин час.

— Тогава кажи на лейтенанта да нареди на хората да се пръснат и да излязат от града в различни посоки! Така ще се избегне възможността някой да се досети за истинските им намерения.

Подофицерът се отдалечи, а Сам се обърна към водача:

— Я ми кажи от къде на къде ти хрумна да даваш сведения на този човек за нас!

— Той ме попита! — гласеше краткият отговор на водача.

— Тъй! Значи, щом някой те попита нещо, ти му отговаряш без значение кой е той.

— Да не би да искаш да ми забраниш да говоря?

— Разбира се, точно това искам! Знаеш, че никой не бива да научи кои сме ние тримата и въпреки всичко незабавно осведомяваш този човек. Уж си скаут и уестман, а не си усвоил дори азбуката на предпазливостта. Не би ми се искало да се поверя на твоето водачество.

— И не е необходимо. Преди да се присъединиш към нас, всичко ставаше според моите указания и моята воля. А сега ти се държиш така, сякаш имаш пълното право да ни заповядваш. Тези хора са ме наели и аз ги водя…

— Към гибел! — прекъсна го Сам. — Твое задължение е да ги закриляш. Правиш ли го? Ако не бяхме дошли ние, тази нощ щяха да бъдат ограбени и избити!

— Пфу! И аз си държа очите отворени. Мастър Хокинс, ако не знаеш, да ти кажа, че мое задължение е да отведа до форт Юма хората, които ми са се доверили. До там в кервана ще се слуша моята воля. Ако искаш да пътуваш с нас, ще трябва да ми се подчиняваш. После можеш да заповядваш колкото си искаш! Баста!

Тогава Сам го потупа по рамото и с най-дружелюбна усмивка, зад която обаче се прикриваше точно противоположното чувство, му каза:

— Никакво баста! Съвсем не сме стигнали до там! Знам накъде са тръгнали тези хора. Не е необходимо да минават през форт Юма. Има по-кратък път, но изглежда, че той не ти е познат. До утре сутринта ще останеш при нас, а после можеш да си вървиш накъдето ти очи видят.

— Нямам нищо против, стига да си получа възнаграждението, определено до форт Юма!

— Ще си го получиш, а оттук нататък аз ще водя хората, без да им искам каквото и да било възнаграждение. Те няма да се излагат повече на опасност заради бъбривостта на скаута си.

Водачът навъсено седна върху ока на една от колите. Сам му обърна гръб и отиде при приятелите си.

— Направи грешка, Сам — обади се Уил Паркър, — не мога да те разбера.

— Грешка ли? Каква? — попита дребосъкът.

— Че защо ще остава при нас до сутринта? Трябваше незабавно да го накараш да си върви.

— На това ли му казваш грешка! Уил Паркър, грийнхорнът, се осмелява да поучава Сам Хокинс! Нима не схващаш, стари Куне, защо не бива да го отпратя да си ходи още днес?

— Не, не схващам.

— О, сладки Уил, колко е тъжно да те слуша човек! Никога, ама никога няма да станеш уестман. Какво излагане е само за мен да имам такъв чирак, дето нищо не проумява! Но ти можеш да бъдеш щастлив, че имаш майстор като мен, защото без мен и Дик Стоун отдавна вече да си мъртъв. Знаеш ли какво би направил този тъй наречен скаут, ако го изгоня още днес?

— Е, какво?

— Ще отиде при Търсачите и ще им издаде нашия план. Но твоето малко мозъче не е в състояние да побере тази голяма мисъл.