Кралица на сенките

– Елин? – обади се накрая с дрезгав глас.

Тя вдигна ръце пред себе си и се обърна.

После свали пръстена.

– Значи това е искал. Честно казано, очаквах нещо по-грандиозно.

* * *

Елин остави пръстена на масичката зад дивана.

Роуан се взря в него намръщено.

– И дори не погледна другата ръка на Стеван?

– Не – отвърна тя.

Още не можеше да преглътне мисълта за ужасното му предателство. А и нещото върху гърдите ù я зовеше като бездна от необятна мощ.

– Един от двама ви веднага трябва да ми обясни какво се случва тук – избухна Едион.

Лицето на братовчед ù беше пребледняло, а очите му прескачаха изцъклено ту към Елин, ту към пръстена.

Беше съумяла да запази самообладание по време на пътя до тук, преструвайки се на марионетката, в която Аробин вярваше, че я е превърнал. Сега прекоси стаята, прилепила ръце до тялото си, за да не откъсне Ключа на Уирда от врата си и да го запрати към стената.

– Съжалявам – пророни. – Не биваше да знаеш...

– Не бивало да знам? Толкова ли ми нямаш доверие?

– Роуан също научи едва снощи – сопна му се тя.

Дълбоко в бездната прокънтя гръм.

О, богове. О, богове...

– И това трябва да ме успокоява?

Роуан скръсти ръце.

– Да, като се има предвид колко спорихме по въпроса.

Едион поклати глава.

– Просто... обяснете ми.

Елин взе пръстена. Съсредоточи се. Можеше да насочи цялото си внимание към този разговор, докато успееше да скрие някъде амулета. Едион не биваше да разбира какво носеше, с какво оръжие се бе сдобила тази вечер.

– Докато бях във Вендлин... Нарок се върна. За да ме предупреди. И да ми благодари, че съм сложила край на живота му. Затова избрах валгския командир с най-слаб контрол върху човешкото си тяло с надеждата мъжът още да е вътре и да търси изкупление. – Изкупление за онова, което демонът го бе принудил да стори, поне едно добро дело, преди да умре.

– Защо?

Затрудняваше се да говори нормално.

– За да мога да му предложа смърт и свобода, ако в замяна заблуди Аробин. Той излъга Аробин, че с малко кръв може да контролира пръстените... и че неговият е истински. – Тя вдигна пръстена. – Всъщност ти ми даде идеята. Лизандра има много добър бижутер, който изработи фалшификата. Истинският остана върху пръста на валгския командир, който отрязах. Ако Аробин беше свалил другата му ръкавица, щеше да види, че му липсва един пръст.

– Нужни са седмици да планираш всичко това...

Елин кимна.

– Но защо? Защо ти е да се занимаваш? Защо просто не му прережеш гърлото?

Елин остави пръстена.

– Трябваше да знам със сигурност.

– Кое? Че Аробин е чудовище?

– Че няма начин да си върне човечността. Познавам го, но... Това беше последното му изпитание.

Едион изсъска през зъби.

– Щеше да те превърне в своя лична марионетка... докосна те по...

– Знам къде ме докосна и какво искаше да ми направи. – Все още усещаше допира му. Но и той не беше нищо в сравнение с ужасния товар върху гърдите ù.

Тя потри с палец зарастващата резка върху ръката си. – Вече знаем какъв е.

На една малка, окаяна част от нея ù се искаше да не знае.

* * *

Без да са съблекли официалните си тоалети, Елин и Роуан се взираха в амулета върху ниската масичка пред угасналата камина в спалнята ù. Беше го свалила още с влизането в стаята, след като Едион бе поел първото дежурство на покрива. Сега двамата с Роуан седяха безмълвно на дивана.

Амулетът сияеше на светлината от двете свещи.

– Първоначално се чудех дали не е фалшив, дали Аробин не ти е спретнал номер – обади се Роуан накрая, без да откъсва очи от Ключа на Уирда. – Но вече го усещам... усещам топлината на нещото в него.

Тя облегна лакти на коленете си и черното кадифе на роклята погали нежно кожата ù.

– В миналото хората сигурно са вярвали, че това чувство извира от магията във вените на собственика му – замисли се тя. – Майка ми и Бранън не са предполагали, че е идвало от самия амулет.

– Ами баща ти и чичо ти? Нали те не са имали магически способности?

Еленът от слонова кост като че ли се взираше в нея, а безсмъртната звезда между рогата му проблясваше като разтопено злато.

– Но имаха благородническо потекло. Какво по-добро скривалище за него от врата на кралска особа?

Тя протегна ръка към амулета и го обърна с едно бързо движение. Металът беше топъл, а повърхността му съвършено гладка, въпреки че бе изкован преди хилядолетия.

На гърба му, точно както си спомняше, бяха изписани три Знака на Уирда.

– Случайно да знаеш какво значат? – попита Роуан и се премести толкова близо до нея, че бедрото му докосна нейното. После се отдръпна със сантиметър, но топлината му остана по кожата ù.

– Никога не съм виждала...

–Този. – Роуан посочи първия знак. – Аз съм виждал този. Появи се на челото ти онзи ден.

– Знакът на Бранън – прошепна тя. – На незаконородения... безименния.

– Никой от Терасен ли не е проучвал тези символи?

– Ако е имало такъв, не е разкрил значението им... или го е вписал само в личния си дневник. А повечето такива писания се съхраняваха в Оринтската библиотека. – Тя прехапа вътрешността на долната си устна. – Която беше едно от първите места, претършувани от краля на Адарлан.