Кралица на сенките

Долепи ръка до лицето на Руан.

Кожата му беше толкова гладка, мускулите под нея – силни и изящни.

Очакваше да се отдръпне, но той просто се взираше в нея – взираше се дълбоко в нея, както винаги правеше. Бяха приятели, но и много повече. Беше го осъзнала отдавна. Погали с палец скулата му, хлъзгава от дъждовната вода. И копнежът я удари като камък. Защо му бягаше толкова време, отричаше го, въпреки че част от нея гореше от желание всяка сутрин, когато сляпо се беше пресягала към празната половина на леглото?

Вдигна и другата си ръка към лицето му и очите му се впиха в нейните. После плъзна пръст по татуировката, започваща от слепоочието му, и той задиша по-учестено.

Хватката около кръста ù се затегна и палците му загалиха долния край на гръдния ù кош. Едва се стърпя да не притисне тяло към допира му.

– Роуан – простена името му като молитва и плъзна пръсти надолу по татуираната му буза.

С две ловки движения той сграбчи първо едната ù китка, после и другата, отдръпна ги от лицето си и изръмжа гърлено. Светът отвори студената си паст около нея.

Роуан пусна ръцете ù така, сякаш горяха, и отстъпи назад. В зелените му очи цареше хладина, каквото не беше виждала там отдавна. Гърлото ù се стегна дори преди той да процеди:

– Не прави така. Не ме... докосвай по този начин.

Ушите ù бучаха, лицето ù пламтеше. Преглътна тежко.

– Съжалявам.

О, богове!

Той беше над тристагодишен. Безсмъртен. А тя... тя...

– Не исках да... – Елин направи крачка назад към вратата в отсрещния край на покрива. – Съжалявам. – Повтори. – Не беше нарочно.

– Хубаво – отвърна Роуан и тръгна към вратата преди нея. – Радвам се.

Не каза нищо друго, преди да изчезне.

Останала сама, Елин затърка мазните следи от грима по мокрото си лице.

Не ме докосвай по този начин.

Ясна, отчетлива граница. Граница, защото той беше тристагодишен, безсмъртен мъж, загубил съвършената си половинка, а тя... Тя беше млада, неопитна, негова каранам и кралица и той искаше да си остане само такава. Ако не живееше в подобно наивно неведение, вероятно отдавна щеше да е осъзнала, че Роуан нямаше намерение да задоволява жаждата, която бе виждала в очите му – жажда по нея. Мразеше се заради нея.

О, богове!

Какво бе сторила?

* * *

Дъждовните струи по прозореца хвърляха пълзящи сенки по дървения под и рисуваните стени в спалнята на Аробин. Лизандра ги наблюдаваше от известно време, заслушана в монотонния ритъм на бурята и диханието на спящия мъж до себе си. Дълбоко спящ.

Ако имаше намерение да го направи, трябваше да е сега – когато спеше най-непробудно и дъждът заглушаваше повечето други звуци. Дар от Темис, богинята на дивото, която я бе закриляла по време на живота ù като хамелеон и никога не забравяше зверовете зад решетки.

Две думи – само толкова имаше в бележката, която Елин ù даде по-рано вечерта и която още стоеше в тайното джобче на захвърленото ù бельо. Твой е.

Подарък от кралицата – друго нямаше какво да предложи на безименна уличница с тъжно минало. Лизандра се обърна на една страна и загледа мъжа, спящ на няколко сантиметра от нея с разпиляна по лицето му копринена червена коса. Дори не подозираше кой бе казал на Елин за Кормак. Но още открай време успяваше да го заблуждава с кожата, която носеше от детинство. Никога не я бе заподозрял в нищо заради плоското ù, повърхностно поведение. Ако беше, нямаше да я пуска в леглото си, докато спеше с нож под възглавницата.

Тази вечер се държа грубо с нея и Лизандра знаеше, че на сутринта ще има синина върху китката си. Увлечен в триумф, самодоволство и увереност, че короната вече му принадлежи, дори не усети колко силно я стиска.

По време на вечеря бе забелязала яростта по лицето му, когато видя Елин и Роуан да си разменят усмивки. Всичките му закачки и истории не постигнаха нищо, защото Елин не откъсваше вниманието си от Роуан. Стана ù чудно дали кралицата го съзнава. Роуан и Едион знаеха. Аробин също разбираше, че когато елфическият ù принц беше с нея, вече не се боеше от някогашния си господар, а напротив – чувстваше го напълно ненужен.

Безполезен.

Твой е.

След като Елин си тръгна и Аробин обиколи имението с горда крачка, уверен в абсолютната си власт над кралицата, той привика хората си. Лизандра не чу какви са плановете му, но знаеше, че елфическият воин ще е първата му мишена. Роуан щеше да умре – Роуан трябваше да умре. Виждаше го в очите му, докато Аробин наблюдаваше как кралицата и принцът ù се държат за ръце, усмихнати, независимо от ужасите покрай тях.

Лизандра се сгуши в Аробин и пъхна ръка под възглавницата му. Той не помръдна, дишането му остана дълбоко и равномерно.

Винаги спеше като бебе. В нощта, когато уби Уесли, спа непробудно, без да усети как дори нейната желязна воля не успя да сдържи сълзите ù. Отново щеше да намери любов – някой слънчев ден. И тя щеше да е силна, метежна и неочаквана, начало и край, и вечност. Любов, способна да промени историята и света.

Лизандра хвана студената дръжка на камата и когато се завъртя по гръб, сякаш в неспокоен сън, я взе със себе си. Поредната светкавица се отрази в острието ù и то проблесна като живак.