Кралица на сенките

Управникът на банката щеше да повърне при вида на окървавената Лизандра,  но, за щастие, видя Елин и по лицето му се изписа нещо като облекчение. Лизандра и Кларис седнаха на две съседни кресла, а той се настани зад малкото писалище до грамадните еркерни прозорци. Терн и другарчетата му се струпаха край него като лешояди. Елин се облегна на стената до входа със скръстени ръце.

Едион застана от лявата ù страна, а Роуан от дясната. Докато управникът поднасяше обичайните съболезнования, тя усети погледа на Роуан върху себе си. Той пристъпи по-близо до нея и опита да докосне ръката ù. Тя се отдръпна от допира му.

Още чувстваше очите му върху себе си, когато управникът отвори запечатания плик и се покашля делово. Избълва нещо на юридически жаргон и отново поднесе съболезнованията си, които проклетата Кларис имаше наглостта да приеме от името на всички, изживявайки се като вдовица на Аробин.

Последва дългият списък с притежания на покойния: бизнес вложения, имоти и грамадното, нечовешко състояние в банковата му сметка. Кларис направо точеше лиги по килима, но тримата асасини на Аробин запазиха лицата си безизразни.

– Обявявам – зачете управникът – за единствен наследник на всичките ми финансови средства, имоти и вложения Селена Сардотиен.

Кларис се завъртя в креслото си със змийска ловкост.

– Какво?

– Глупости – изстреля Едион.

Елин зяпна срещу управника, а ръцете ù увиснаха до тялото ù.

– Ще повторите ли? – рече с пресъхнала уста.

Управникът ù отвърна с нервна, водниста усмивка.

– Всичко, цялото му състояние е ваше. Е, с изключение на... сумата за мадам Кларис, с която погасява дълговете си.

Той показа документа на Кларис.

– Това е невъзможно – изсъска мадам. – Аробин ми обеща да ме включи в завещанието си.

– И те е включил – провлачи Елин и се отблъсна от стената, за да надникне над рамото ù към скромната сума. – Не ставай алчна.

– Къде са копията? – попита Терн. – Прегледахте ли ги?

Той заобиколи писалището, за да зърне завещанието с очите си.

Управникът изтръпна, но вдигна пергамента – подписан от Аробин и напълно изряден.

– Проверихме дубликатите още в трезора тази сутрин. Всичките са идентични и съставени преди три месеца.

По време на престоя ù във Вендлин.

Тя пристъпи напред.

– Значи, като изключим мижавата сумичка за Кларис... всичко това – имението, Гилдията, останалите му имоти, състоянието му – всичко е мое?

Управникът кимна отново. Вече прибираше документите в куфарчето си с разтреперани ръце.

– Поздравления, госпожице Сардотиен.

Тя обърна бавно глава към Кларис и Лизандра.

– Е, щом е така... – Тя оголи зъби в стръвна усмивка. – Разкарайте мръснишките си, лакоми задници от къщата ми.

Управникът се закашля.

Лизандра се спусна към вратата с бясна скорост. Кларис обаче остана на мястото си.

– Как смееш... – подхвана сводницата.

– Пет – заброи Елин, вдигайки пет пръста. Свали единия, а със свободната ръка се пресегна към кинжала си. – Четири. – Още един пръст. – Три.

Кларис се измъкна от стаята и хукна подир ридаещата Лизандра.

Елин насочи вниманието си към тримата асасини. Бяха отпуснали вяло ръце до телата си, а по лицата им играеха ярост и смайване, и – съвсем разумно – нещо като страх.

– Вие държахте Сам, докато Аробин ме пребиваше почти до смърт, и не си помръднахте пръста да го спрете, когато се нахвърли и на него – изстреля на един дъх Елин. – Не знам какво участие сте имали в убийството му, но никога няма да забравя гласовете ви пред вратата на спалнята, докато ми разказвахте подробно за касапницата на Рурк Фаран. Лесно ли ви беше да ме изпратите в къщата на оня садист, знаейки какво е причинил на Сам и какво умира от желание да причини на мен? Заповеди ли изпълнявахте, или на драго сърце предложихте услугите си?

Управникът, попаднал в стая, пълна с професионални убийци, се беше свил в стола си и опитваше да стане невидим.

Терн сбърчи горната си устна.

– Не знаем за какво говориш?

– Жалко. Бях в настроение да изслушам мизерните ви оправдания. – Тя хвърли един поглед към часовника над камината. – Обирайте си парцалите и да ви няма.

Веднага.

Тримата примигнаха насреща ù.

– Какво? – смая се Терн.

– Обирайте си парцалите – повтори тя, изричайки отчетливо всяка дума. – И да ви няма. Веднага.

– Това е домът ни – изтъкна Хардинг.