Кралица на сенките

– Първо ще трябва да обмисля въпроса.

– Побързай или сам ще направя избора.

Ти им го позволи.

– А междувременно – добави Перингтън, ставайки от стола си с ловко, могъщо движене – подготви Тринадесетте си. Имам мисия за вас.

* * *

Манон летеше в стихиен, поривист вихър, пришпорвайки Абраксос въпреки струпалите се облаци, въпреки бурята, която се разразяваше около Тринадесетте. Навън. Имаше нужда да излезе навън, да усети отново хапливия въздух по лицето си, неудържимата скорост и необятната сила.

Макар че вълнението бе донякъде спънато от момичето на седлото пред нея, свило крехкото си тяло на топка, за да го предпази от природните стихии.

Поредната светкавица разсече въздуха толкова близо до тях, че Манон вкуси етера, а Абраксос кривна и се гмурна в морето от дъжд, облаци и вятър. Калтейн дори не потрепна. Мъжете по уивърните на Тринадесетте изкрещяха от страх.

Избоботи гръмотевица и светът сякаш изтръпна от грохота ù. Дори ревът на Абраксос прозвуча заглушено в ушите на Манон. Идеалното прикритие за засада.

Ти им го позволи.

Дъждът, наквасил ръкавиците ù, се превърна в топла, лепкава кръв. Абраксос хвана едно възходящо течение и се издигна толкова скоростно, че стомахът на Манон се преобърна. Тя стисна Калтейн още по-силно, макар че жената беше вързана за седлото. Калтейн не трепна.

Херцог Перингтън, който летеше със Сорел, представляваше тъмно петно в периферното ù зрение, докато се носеха през каньоните на Белия зъб, върху чиято карта се бяха трудили старателно седмици наред.

Дивите племена нямаше да разберат какво ги е сполетяло.

Манон знаеше, че няма как да го предотврати – да го избегне.

Затова продължи да се носи в сърцето на бурята.

* * *

Като достигнаха селото, сгушено в заснежените скали, Сорел доближи уивърна си до техния, така че Калтейн да чуе Перингтън.

– Колибите. Изпепели ги.

Манон погледна към херцога, после към повереницата си.

– Не трябва ли първо да се приземим...

– От тук – нареди херцогът и добави с гротескна нежност: – Направи го сега, любима.

Малка женска фигура излезе от една от шатрите. Вдигна поглед към небето и закрещя.

Тъмни пламъци – огън от сенки – я погълнаха от глава до пети. Вятърът донесе писъка ù до ушите на Манон.

И другите наизлизаха, докато адският огън обгръщаше колибите им, конете им.

– Всичките, Калтейн – провикна се херцогът. – Продължавай да кръжиш, Водачке на Крилото.

Сорел срещна погледа на Манон. Манон бързо извърна очи и насочи Абраксос назад към планинския проход, където лагеруваше племето. Сред тях имаше бунтовници. Знаеше, защото самата тя ги беше проследила. Огънят от сенки фучеше през лагера. Хората се свличаха на земята с писъци и молби на непознат език. Някои припадаха от болката, други умираха от нея. Конете се бунтуваха и цвилеха толкова ужасяващо, че дори гръбнакът на Манон се скова.

В следващия момент всичко свърши.

Калтейн се отпусна в ръцете на Манон, задъхана и изтощена до смърт.

– Дотук беше – обяви Манон на херцога.

По гранитните му черти пробяга ярост. Хората отдолу търчаха трескаво и помагаха на онези в паника или несвяст. Останалите бяха мъртви. Конете препускаха във всички посоки.

– Приземи се, Водачке на Крилото, и довърши работата.

Кръвопролитията винаги я радваха, но по негова заповед...

Тя беше намерила племето.

Ти им го позволи.

Манон излая командата си на Абраксос, но той се заспуска бавно надолу, сякаш ù даваше време да размисли. Калтейн трепереше в ръцете ù, почти изпаднала в гърчове.

– Какво ти става? – попита я тя.

Чудеше се дали да не инсценира злополука и да я бутне върху скалите. Калтейн не отговори. Тялото ù беше вкочанено, независимо от дебелото кожено палто.

Твърде много очи я наблюдаваха – нямаше как да я убие. А щом херцогът я ценеше толкова, несъмнено щеше да ù отнеме някоя от Тринадесетте – или всичките – като наказание.

– Побързай, Абраксос – подкани уивърна си и той набра скорост с ръмжене, чиято непокорна, неодобрителна нотка реши да пренебрегне.

Кацнаха на една равна скална тераса. Манон повери Калтейн на грижите на Абраксос и закрачи през суграшицата и снега към изпадналото в смут село. Тринадесетте я последваха безмълвно. Тя дори не ги погледна. Една част от нея не искаше да вижда израженията по лицата им. Селяните се укротиха и вдигнаха погледи към вещиците, застанали на оголената скала над падината, в която бяха изградили домовете си. Манон извади Ветросеч. И писъците проехтяха отново.

49

До следобеда Елин вече беше подписала всички документи, донесени от управника на банката, и беше прехвърлила Крепостта на ужасяващите ù нови собственици, а Едион още не можеше да проумее действията ù.

Каретата ги остави в началото на бедняшкия квартал и тримата се сляха със сенките. Като достигнаха склада обаче, Елин продължи към реката, без да каже и дума. Роуан понечи да я последва, но Едион го спря.