Кралица на сенките

– Вече не е. – Тя зачопли небрежно ноктите си. – Поправете ме, ако греша, управнико! – измърка тя и човечецът се сви на топка под погледа ù. – Притежавам тази къща и всичко в нея. Терн, Хардинг и Мулин още не са изплатили дълговете си към клетия Аробин, затова притежавам и всичко тяхно... дори дрехите им. Тъй като съм в щедро настроение, ще им позволя да задържат поне тях – и бездруго нямат вкус. Оръжията им обаче, списъците им с клиенти, Гилдията... Всичко това ми принадлежи. Аз решавам кой ще остане и кого ще изгоня. Понеже тези тримцата обвиниха мен за убийството на господаря ми, не искам да ги виждам повече. Ако опитат да си намерят работа в този град, на този континент, то имам законното право, предоставено ми от Гилдията, да ги издиря и накълцам на миниатюрни парченца. – Тя примигна невинно с мигли. – Правилно ли се ориентирам?

Управникът преглътна шумно.

– Да, правилно.

Терн пристъпи към нея.

– Не можеш... не можеш да направиш такова нещо.

– Мога и ще го сторя. Кралица на асасините, чудесно звучи, не смятате ли? – Тя махна към вратата. – Напуснете, ако обичате.

Хардинг и Мулин понечиха да тръгнат към изхода, но Терн стрелна ръка пред тях и ги спря.

– Какво искаш от нас, дявол да го вземе?

– Откровено казано, нямам нищо против да увиснете на червата си от полилея, но това би съсипало тези разкошни килими, които вече са моя собственост.

– Не можеш просто да ни изхвърлиш на улицата. Какво ще правим? Къде ще отидем?

– Доколкото знам, в ада е прекрасно по това време на годината.

– Моля те... моля те – подхвана задъхано Терн.

Елин пъхна ръце в джобовете си и огледа стаята.

– Предполагам... – Издаде замислено възклицание. – Предполагам, че бих могла да ви продам къщата, земята и Гилдията.

– Ах, ти, кучка такава... – изплю Терн, но Хардинг пристъпи напред.

– За колко? – попита той.

– На колко са оценени имението и Гилдията, управник?

С вид на човек, крачещ към бесилото, управникът отвори папката отново и намери сумата. Беше астрономическа, безбожна, непосилна за трима им.

Хардинг прокара ръка през косата си. Лицето на Терн придоби смайващ нюанс на лилавото.

– Да разбирам ли, че не разполагате с такава сума? – процеди Елин. – Жалко.

Щях да ви ги продам на номиналната им цена, без оскъпяване.

Тя понечи да им обърне гръб, но Хардинг каза:

– Почакай. Ами ако всички платим заедно – ние тримата и останалите асасини?

Така че да си откупим и имението, и Гилдията.

Елин спря.

– Парите са си пари. Не ми пука откъде ще ги вземете, интересува ме само да ги получа. – Тя килна глава към управника. – Ще успеете ли да съставите документите още днес? Стига да набавят парите, разбира се.

– Това е лудост – измърмори Терн на Хардинг.

Хардинг поклати глава.

– Мълчи, Терн. Просто... замълчи.

– Аз... – подхвана управникът. – Аз... мога да ги приготвя до три чђса. Ще ви е достатъчно ли да подсигурите потвърждение за наличност на средствата?

Хардинг кимна.

– Ще намерим останалите и ще им обясним положението.

Елин се усмихна на управника и тримата асасини.

– Поздравления за новооткритата свобода. – После отново им посочи вратата. – И тъй като съм стопанка на къщата за следващите три часа... напуснете. Вървете да намерите другарчетата си, съберете парите и изчакайте управника на тротоара като отрепките, каквито сте.

Те се подчиниха благоразумно и Хардинг сграбчи китката на Терн, за да не ù покаже дребосъкът познатия вулгарен жест. Когато управникът на банката си тръгна, асасините обсъдиха въпроса с колегите си и всички обитатели на къщата, дори с прислугата, и се изнизаха навън. Не я беше грижа какво ще си кажат съседите.

Съвсем скоро в грамадното, красиво имение останаха само те тримата с Едион и Роуан.

Двамата мъже я последваха безмълвно през вратата към мрачните подземни етажи, за да се сбогува с някогашния си господар.

* * *

Роуан не знаеше какво да мисли. Елин се беше превърнала във вихрушка от омраза, ярост и насилие. И никой от онези смотани асасини не се изненада от поведението ù. Ако съдеше по пребледнялото лице на Едион, и той размишляваше върху същото, върху годините, които бе прекарала като това непреклонно, злобно същество. Селена Сардотиен – в нея се беше превърнала днес.

Не можеше да го преглътне. Не можеше да преглътне факта, че не успяваше да я достигне, когато се превъплътеше в тази жена. Че ù беше повишил тон миналата нощ, стреснат от допира ù. А сега Елин странеше от него. Жената, която видя днес, не знаеше какво е добрина, нито радост.

Последва я до тъмницата и по осветения със свещи тунел до стаята, където лежеше тялото на господаря ù. Елин вървеше горделиво, пъхнала ръце в джобовете си, без да отчита присъствието на Роуан. Това не е истина – повтаряше си той. – Просто заблуда.

Но в действителност го отбягваше от миналата вечер, а днес, когато най-сетне се престраши да посегне към нея, тя се отдръпна от допира му. Това вече беше истинско.

Влезе през отворената врата в същата онази стая, където някога бе намерила Сам. Червена коса се разливаше изпод белия копринен чаршаф, покриващ голото тяло на масата. Тя спря пред него, после се обърна към Роуан и Едион.