Кралица на сенките

И ги загледа в очакване. Очакване да...

Едион изруга.

– Сменила си завещанието, нали?

Тя му отвърна с лека, студена усмивка. Очите ù тъмнееха.

– Каза, че ти трябват пари за армия, Едион. Ето ти пари – всичките са твои, всяка една монета е за Терасен. Аробин ни дължеше поне толкова. Онази нощ се бих в „Ямите“ единствено защото на предишния ден се свързах със собствениците на кръчмата и им казах да изпратят на Аробин лек намек за възможно партньорство. Той клъвна стръвта, без дори да се усъмни. Исках да се уверя, че бързо ще си върне парите, които загуби след случката в „Подземието“.

За да не се разминем с нито монета.

Гръм и мълнии.

Едион поклати глава.

– Как... как изобщо го постигна?

Тя отвори уста, но Роуан отговори вместо нея.

– Всички онези пъти, когато се изнизваше от стаята посред нощ, се е промъквала в банката. Използвала е дневните си срещи с управника на банката, за да опознае сградата, да види кое къде стои. – Тази жена, неговата кралица...

Позната тръпка пробяга през вените му. – Изгори ли оригинала?

Тя даже не го погледна.

– Кларис щеше да забогатее, а Терн да стане крал на асасините. Знаеш ли какво щях да получа аз? Амулета на Оринт. Само това ми е завещал.

– Така си разбрала, че наистина е у него... и къде го държи – промълви Роуан. – Като си прочела завещанието му.

Елин сви рамене, пренебрегвайки шока и възхищението, които изплуваха неканени по лицето му. Пренебрегвайки него.

Едион потри чело.

– Не знам какво да кажа. Трябваше да ме предупредиш, за да не се държа като пълен кретен горе.

– Изненадата ти трябваше да е автентична. Дори Лизандра не знаеше за завещанието.

Толкова сдържан отговор – сбит и непоклатим. Роуан искаше да я разтърси, да я накара да му проговори, да го погледне. Но се притесняваше, че може да го отблъсне отново, този път пред очите на генерала.  Елин обърна поглед към тялото на Аробин, отметна чаршафа от лицето му и разкри назъбената рана по бледия му врат.

Лизандра го беше обезобразила.

Чертите му бяха застинали в спокойно изражение, но съдейки по кървавата сцена в спалнята, Роуан предполагаше, че е бил в пълно съзнание, докато се е давел в собствената си кръв.

Елин загледа равнодушно някогашния си господар. Само устата ù се постегна леко.

– Дано тъмният бог ти осигури почетно място в царството си – пророни с мрачен тон, който запрати ледена вълна по гръбнака на Роуан.

Тя протегна ръка зад гърба си.

– Дай ми меча си – нареди на Едион.

Едион извади Меча на Оринт и ù го подаде. Тя плъзна поглед по древното оръжие на прадедите си, претегляйки го в ръце. Като вдигна глава, в изумителните ù очи цареше единствено студена решимост.

Кралица, въдворяваща справедливост. Издигна меча на баща си и отсече главата на Аробин. Тя се търкулна от масата и глухо и някак цинично тупна на земята, а Елин се усмихна мрачно на обезглавения труп.

– За всеки случай – пророни.

ВТОРА ЧАСТ

Кралица на светлината

48

На сутринта след спора относно Жълтоногите Манон преби Астерин в трапезарията по време на закуска. Никой не попита защо. Никой не посмя.

Три невъзпрепятствани удара.

Астерин дори не потрепна.

Когато всичко свърши, вещицата просто я изгледа злобно с плиснала от счупения ù нос синя кръв. Без нагла усмивка. Без дръзка гримаса.

После напусна трапезарията.

Тринадесетте ги наблюдаваха внимателно. Веста, вече Трета на Манон, изглеждаше почти готова да хукне след Астерин, но Сорел поклати глава и червенокосата вещица остана на мястото си.

Манон не можа да се съвземе цял ден.

Беше наредила на Сорел да си мълчи за Жълтоногите, но се чудеше дали може да разчита на Астерин за същото.

Ти им го позволи.

Думите ù танцуваха бясно в главата на Манон заедно с малката проповед, която Елида ù беше изнесла предишната вечер. Надежда. Ама че сантиментални нелепици.

Двата разговора още отекваха в съзнанието ù, когато влетя в съвещателната зала на херцога с двадесет минути закъснение.

– Харесва ти да ме обиждаш с неточните си появи или просто не познаваш часовника? – попита Перингтън от стола си. Върнън се подсмихваше насреща ù, а Калтейн гледаше в нищото. По тялото ù не гореше огън от сенки.

– Аз съм безсмъртна – натърти Манон и седна срещу тях. Сорел остана на пост до вратата, а Веста наглеждаше коридора. – Времето е без значение за мен.

– Днес си духовита – отбеляза Върнън. – Харесваш ми така.

Манон впи леден поглед в него.

– Тази сутрин пропуснах закуската, простосмъртни. На твое място бих си мерила приказките.

Лордът ù се усмихна.

Тя се облегна в стола си.

– Защо ме извика този път?

– Трябва ми още едно сестринство.

Лицето ù остана безизразно.

– Какво стана с Жълтоногите?

– Възстановяват се и скоро ще може да ги посетиш.

Лъжец.

– Този път ми трябва сестринство от Черноклюните – настоя херцогът.

– Защо?

– Защото ми трябва, а ти ще ми го подсигуриш. Друго не те интересува.

Ти им го позволи.

Усещаше погледа на Сорел върху тила си.

– Не сме уличници.

– Вие сте свещени избраници – поправи я херцогът. – Трябва да се гордеете с това.

– Само мъж би го приел така.

Той оголи пожълтели зъби.

– Избери най-силното си сестринство и го изпрати в подземието.