Кралица на сенките

Розовата коприна полепваше по талията ù и се плъзгаше изкусително по ханша ù, разкривайки прелестните ù дълги бедра, изваяни и все още бронзови от всичкото време, което бяха прекарали заедно под пролетното слънце. Бледожълта дантела украсяваше дълбокото деколте и той се помъчи – свещени богове, наистина се помъчи – да не гледа към гладките извивки на гърдите ù, когато тя се наведе да легне в леглото.

Явно камшиците в Ендовиер бяха изтръгнали всяка капка срам от нея. Макар да беше прикрил с татуировки повечето от белезите по гърба ù, краищата на някои от тях още се виждаха. Кошмарите още я преследваха – често се будеше нощем и палеше свещ, за да разсее чернотата, в която я бяха заключвали, спомена за бездънните ями, в които я бяха държали за назидание. Неговото Огнено сърце, захвърлено в мрака.

Някой ден щеше да навести надзирателите в Ендовиер. Елин имаше навика да наказва всеки, който някога го беше наранявал, но като че ли не осъзнаваше, че и той, и Едион имаха сметки за разчистване с нейните врагове. А безсмъртието даваше на Роуан желязно търпение, що се отнасяше до тези чудовища.

Тя разпусна косата си и се зарови във възглавниците, обливайки го с аромата си. Ароматът, който открай време го пленяваше, призоваваше и предизвикваше. Така рязко го бе изтръгнал от вековете на ледена безчувственост, че първоначално я бе намразил заради него. А сега... сега го подлудяваше.

За късмет и на двама им, в момента Елин не можеше да приеме елфическата си форма и да подуши онова, което бушуваше във вените му. И бездруго му беше трудно да го крие от нея. Многозначителните погледи на Едион му подсказваха, че той самият го усещаше.

Беше я виждал гола – няколко пъти. И богове, да, бе имало моменти на слабост, но все някак се овладяваше. Беше се научил да държи тези безполезни мисли на много, много къса каишка. Спомни си за онзи случай, когато ù бе изпратил лек полъх по пътя ù към Белтейн – как бе извила шия и от отворените ù устни се бе изтръгнал сладострастен стон...

Сега лежеше на една страна с гръб към него.

– За снощи... – процеди той през зъби.

– Няма нищо. Беше грешка.

Погледни ме. Обърни се и ме погледни.

Но тя не помръдна от мястото си, докато лунната светлина се разливаше по коприната, скупчена в хлътнатината на талията ù, по извивката на ханша ù.

Кръвта му се нагорещи.

– Не исках да... избухвам така – скалъпи той.

– Знам. – Тя издърпа одеялото си нагоре, сякаш усещаше тежестта на погледа му върху нежното, неустоимо местенце между врата и рамото ù, едно от малкото кътчета по тялото ù, което не бе нашарено с белези или татуировки. – Нямам представа какво точно се случи, но последните дни бяха доста странни, така че предлагам да го отдадем на тях, става ли? Трябва да поспя.

Прииска му се да ù каже, че не става, но вместо това пророни:

– Добре.

И наистина до няколко минути вече спеше дълбоко.

Той се обърна по гръб, пъхна ръка под главата си и впери поглед в тавана. Трябваше да намери някакво решение, да я накара да го погледне отново, за да ù обясни, че не е бил подготвен. Не е очаквал да докосне татуировката му, чиито руни разказваха какво е сторил и как е загубил Лирия... Не е бил готов за чувствата, които го връхлетяха в онзи момент. Не желанието ù го уплаши.

Просто... Елин го подлудяваше през последните няколко седмици, но не се бе замислял какво би било да го погледне по този начин.

Не беше като с любовниците от миналото му – към никоя от тях не бе изпитвал подобни чувства. Близостта с тях не го пренасяше на пазара за цветя. Не му напомняше, че той е жив и докосва друга жена, докато Лирия... Лирия е мъртва.

Безпощадно заклана.

Елин обаче... Ако направеше следващата стъпка с нея и нещо ù се случеше...

Гърдите му се стегнаха при мисълта.

Трябваше да намери решение, да се пребори със собствените си демони, независимо от чувствата си към нея.

Дори да го чакаше неистова болка.

* * *

– Тази перука е ужасна – оплака се Лизандра, потупвайки главата си, докато двете с Елин си проправяха път до входа на претъпканата пекарна, намираща се в една от по-порядъчните части на пристанището. – Да знаеш как ме сърби скалпът от нея.

– Мълчи – изсъска ù Елин. – Ще я носиш само още няколко минути, не цял живот.

Лизандра отвори уста, за да похленчи още малко, но тъкмо тогава се разминаха с двама джентълмени с кутии от пекарната в ръце, които им кимнаха за поздрав. И Лизандра, и Елин бяха облекли най-лъскавите си, натруфени рокли – просто две заможни жени на следобедна разходка из града, следвани от по двама телохранители.

Роуан, Едион, Несрин и Каол стояха край дървените подпори на пристанището и ги наблюдаваха дискретно през голямата стъклена витрина на магазина.

Дрехите им бяха черни, с големи качулки и два различни вида гербове – и двата фалшиви, взети от колекцията на Лизандра, която тя използваше за срещите с потайните си клиенти.