Кралица на сенките

Елин остави дискретно кесията си на тезгяха и се приведе напред, за да не видят клиентите и продавачите как я плъзва към Нели. Монетите вътре издрънчаха. Тежки монети.

– Страшно много ни се яде... пай – натърти тя с театрално отчаяно изражение. – Просто ни кажете къде можем да го намерим.

– Никой не се измъкна жив от Пазара на сенките.

Ясно. Несрин ги беше предупредила, че Нели не проговаря лесно. Щеше да е твърде подозрително, ако тя самата я попиташе за търговеца на опиум, но на никого нямаше да му направи впечатление, ако две плиткоумни, разглезени богаташки стореха същото.

Лизандра остави още една кесия с монети на тезгяха. Друга от работничките надникна към тях и куртизанката побърза да каже:

– Бихме искали да направим поръчка. – Жената върна вниманието си към клиента пред себе си и усмивката на Лизандра придоби котешка лукавост. – Кажи откъде да вземем пайовете, Нели.

Някой я извика откъм кухнята и погледът ù запрескача между двете. Накрая въздъхна, приведе се напред и прошепна:

– Измъкнали са се през канализацията.

– Чухме, че тунелите били завардени от стражи – рече Елин.

– Не и толкова надълбоко. Спуснали са се в катакомбите под тях. Още се крият там. Вземете и охранителите си, но да махнат емблемите от дрехите си. Там не е място за богаташи.

Катакомби. Елин не беше чувала за катакомби под канализацията. Интересно. Нели се оттегли обратно в кухнята. Елин сведе поглед към тезгяха.

И двете кесии ги нямаше.

Измъкнаха се незабелязано от пекарната и тръгнаха надолу по улицата, следвани от четиримата си телохранители.

– Е? – попита шепнешком Несрин. – Права ли бях?

– Баща ти трябва да уволни тая Нели – рече Елин. – Любителите на опиум са келяви работници.

– Бива я в пекарството – обясни Несрин и се върна при Каол, който вървеше зад тях.

– Каква информация ù изкопчихте? – поинтересува се Едион. – И ще ми кажете ли защо ви трябваше да я разпитвате за Пазара на сенките?

– Търпение – призова го Елин. После се обърна към Лизандра. – Знаеш ли, обзалагам се, че мъжете ни ще престанат да ръмжат, ако се превърнеш в призрачен леопард и ти им покажеш как се ръмжи.

Лизандра вдигна вежди.

– Призрачен леопард?

Едион изруга.

– Бъди така добра да не се превръщаш точно в този звяр.

– Защо? Какво представлява? – попита Лизандра.

Роуан се засмя под нос и се доближи до Елин. Тя се престори, че не го вижда.

Почти не си бяха говорили цяла сутрин.

Едион поклати глава.

– Дяволи с козина. Живеят в планината Еленови рога и през зимата слизат в подножието ù да ловят добитък. Някои са големи колкото мечки. Само дето са още по-зли. А когато добитъкът свърши, започват да нападат нас.

Елин потупа Лизандра по рамото.

– Май е точно твой тип животно.

– Бяло-сиви са, така че направо се сливат със заснежените скали – продължи Едион. – Може изобщо да не ги усетиш, докато не видиш бледозелените им очи...

Усмивката му посърна, когато Лизандра впери собствените си зелени очи в него и килна глава настрани.

Елин не можа да сдържи смеха си.

* * *

– Обясни ми защо сме тук – нареди Каол, докато Елин прескачаше една паднала дървена греда в изоставения Пазар на сенките. Роуан осветяваше с факла изпепелените останки от сергии и човешки тела. Лизандра се беше върнала в публичния дом, съпроводена от Несрин, а Елин беше нахлузила набързо костюма си в една затънтена уличка, скътвайки роклята зад изхвърлен кафез с надеждата никой да не я отмъкне, преди да се е върнала.

– Замълчи за малко – отвърна му Елин. Опитваше да си припомни пътя през тунелите.

Роуан ù стрелна проницателен поглед и тя вдигна вежди. Какво?

– Идвала си тук и преди – рече той. – Претърсвала си останките. Затова онази вечер миришеше на пепел.

– Ама ти, Елин, спиш ли някога? – попита я Едион.

Вече и Каол я наблюдаваше, навярно защото не искаше да поглежда към овъглените тела, с които бяха осеяни тунелите.

– Какво си правила тук в нощта, когато прекъсна срещата ми с Бруло и Рес?

Елин беше съсредоточила вниманието си върху сгурията по сергиите, черните петна и познатите миризми. Спря пред един щанд, чиито стоки вече представляваха просто купчини пепел и огънати парчета метал.

– Пристигнахме – обяви със звънтящ глас и влезе в обгорялата скална ниша зад щанда.

– Още мирише на опиум – намръщи се Роуан.

Елин тръкна с подметка пепеливата земя и се разхвърчаха малки въгленчета.

Някъде тук трябваше да е.

Продължи да разчиства пода с крак, изцапвайки ботушите и костюма си с черна пепел. Най-накрая изпод чернилката се появи голям, безформен камък, до който се виждаше загладена от употреба дупка.

– Говореше се, че освен опиум този човечец продавал и адски огън – подхвърли небрежно Елин.

Роуан извърна поглед към нея.

Адски огън – почти невъзможен за откриване и производство, главно заради смъртоносните му качества. Едно-единствено буре от него можеше да срути половината подпорна стена на някой замък.

– Той, естествено, отричаше – продължи Елин, – колкото и пъти да го тормозех.

Твърдеше, че нямал такова нещо, макар че из магазина му се търкаляха нужните съставки, всичките безкрайно редки... Така че трябва да има поне малко някъде наоколо.