Кралица на сенките

Елин прочете още няколко реда, дешифрирайки значението им. Знаците на Уирда бяха толкова трудни за тълкуване.

– Описани са демонските войни с Валгите, останали по тези земи след Първата война. Но... – Тя прочете реда повторно. – Но този път Валгите били предвождани... – Кръвта ù замръзна във вените. – От един от тримата крале.

Онзи, който попаднал в капан тук, след като затворили портата. Пише, че да погледнеш в очите на крал... на валгски крал, било като да потънеш в... – Тя поклати глава. – Лудост? Отчаяние? Не познавам този символ. Можел да приеме всякакъв облик, но тогава им се явил като красив мъж със златни очи. Очите на валгските крале.

Тя продължи със следващата скална плоча.

– Не знаели истинското му име, затова го нарекли Ераван, Мрачния владетел.

Едион врътна очи.

– После Елена и Гавин воювали с него, магическото ти колие спасило кожите им и Елена го нарекла с истинското му име, което отвлякло вниманието му достатъчно, че Гавин да го убие.

– Да, да – махна с ръка Елин. – Но... не.

– Не? – учуди се Каол.

Елин зачете нататък и сърцето ù прескочи за миг.

– Какво има? – загрижи се Роуан, сякаш елфическите му уши бяха засекли колебанието в сърдечния ù ритъм.

Тя преглътна тежко, прокарвайки разтреперан пръст под един ред символи.

– Това... това е изповедта на Гавин. От смъртното му ложе.

Всички замлъкнаха.

Елин наруши тишината с треперлив глас.

– Не са го убили. Ераван не можел да бъде унищожен нито с меч, нито с огън, нито с вода. Окото... – Елин докосна колието си. Металът беше топъл. – Затворили го в Окото. Но само временно. И не... не го обезвредили. Просто... го приспали?

– Имам много, много лошо предчувствие за това – натърти Едион.

– Затова му направили саркофаг от желязо и някакъв неразрушим камък. И го скрили в гробница под една планина... в крипта, толкова тъмна... толкова тъмна, че вътре никога не прониквали нито въздух, нито светлина. Защитили го с цял лабиринт от врати – продължи тя, – по които издълбали символи, предотвратяващи отварянето им и с ключ, и със сила.

– Тоест така и на са убили Ераван – замисли се Каол.

Дориан прославяше Гавин още от детството си, спомни си Елин. А цялата легенда за него се оказваше лъжа. Елена я беше излъгала...

– Къде са го погребали? – попита тихо Роуан.

– Погребали го... – Ръцете ù трепереха толкова силно, че ги спусна до тялото си. – Погребали го в Черните планини, построили крепост над гробницата му и настанили там благородническо семейство, което вечно да я брани.

– В Адарлан няма Черни планини – изтъкна Каол.

Устата на Елин пресъхна.

– Роуан – пророни тихо тя. – Как звучи „Черни планини“ на Древния език?

Принцът онемя за момент, после въздъхна тежко.

– Морат – отвърна накрая.

Тя обърна изцъклени очи към него. В първия миг четиримата можеха единствено да се взират недоумяващо един в друг.

– Дали е съвпадение – пророни Елин, – че кралят изпраща силите си точно в Морат?

– Дали е съвпадение – отвърна в същия тон Едион, – че знаменитият ни крал се е сдобил с ключ, отключващ всяка врата – дори такава между два свята – и командирът на армията му притежава същото онова място, където е погребан Ераван?

– Кралят е умопомрачен – процеди Каол. – Ако планира да възкреси Ераван...

– Кой знае, може вече да го е сторил – подхвърли Едион.

Елин погледна към Роуан. Лицето му тъмнееше. Ако в нашия свят е влязъл валгски крал, трябва да действаме бързо. Да вземем Ключовете на Уирда и да прогоним черните твари обратно в пъкъла им.

Тя кимна.

– Но защо го прави сега? Разполага с двата Ключа от поне десетилетие. Защо е призовал Валгите точно сега?

– Съвсем логично е – подхвана Каол, – ако има намерение да възкреси Ераван.

Все пак трябва да подготви армията му.

Елин се задъхваше.

– Лятното слънцестоене е след десет дни. Ако освободим магията точно тогава, когато слънцето е най-силно, има голяма вероятност и способностите ми да са най-могъщи. – Тя се обърна към Едион. – Кажи ми, че си намерил много адски огън.

Братовчед ù кимна, но не толкова ентусиазирано, колкото се беше надявала.

51

Манон и Тринадесетте ù стояха около маса в стая, скътана надълбоко във вещерския щаб.

– Знаете защо ви събрах тук – подхвана Манон.

Никоя от тях не отговори, никоя не седна. Почти не ù говореха след кървавия разгром на онова племе в Белия зъб. А днес получаваше още вести. Още искания.

– Херцогът държи да му изпратя второ сестринство. Този път от Черноклюните.

Мълчание.

– Искам да чуя мнението ви.

Никоя от вещиците не посрещна погледа ù. Никоя не пророни и дума.

Манон изтрака с железните си зъби.

– Дръзвате да ми се опълчвате?

Сорел се покашля, призовавайки вниманието им.

– Не на теб, Манон. Опълчваме се на човешкия червей, който смята, че може да използва телата ни като своя собственост.

– Върховната вещица е спуснала заповеди, на които ще се подчинявате.

– В такъв случай просто му дай Тринадесетте – обади се Астерин, единствената, посмяла да вдигне очи към нея. Носът ù още беше подут и насинен от побоя. – Предпочитаме ние да посрещнем такава съдба, вместо да предаваме сестрите си.