Кралица на сенките

– И всички сте съгласни с това? Да раждате демонски изчадия, докато телата ви не рухнат?

– Ние сме Черноклюни – обяви Астерин с гордо вдигната брадичка. – Не сме ничии роби и няма да позволим да ни използват. Ако цената на бунта ни е никога да не се завърнем в Пустошта, така да бъде.

Никоя от другите вещици не помръдваше и мускул. Очевидно бяха обсъдили въпроса предварително. Бяха стигнали до решение.

Сякаш им трябваше специален подход към нея.

– И какви други теми разисквахте на малкия си съвет?

– Има някои... неща, Манон – отвърна Сорел. – Неща, които трябва да чуеш.

Предателство. Ето това простосмъртните наричаха „предателство“.

– Не ме е грижа какво вие, глупачки такива, смятате, че трябва да чуя.

Единственото, което трябва да чуя, е „Да, Водачке на Крилото“. И името на някое проклето сестринство.

– Ти избери – озъби ù се Астерин.

Вещиците се размърдаха нервно. Май това не влизаше в плана...

Манон заобиколи масата, подминавайки вещиците, които не смееха да вдигнат лице към нея, и отиде до Астерин.

– Още откакто стъпи в тази крепост, само пилееш времето ми. Не ме интересува, че си летяла до мен цял век. Ще те усмиря като бясната кучка, каквато си...

– Хайде тогава – процеди през зъби Астерин. – Изтръгни гръкляна ми. Баба ти ще е безкрайно доволна, че най-сетне си се решила.

Сорел застана зад гърба на Манон.

– Предизвикваш ли ме? – попита с гибелно тих глас Манон.

Изпъстрените със златисто очи на Астерин затанцуваха.

– Наречи го както...

Но в този момент вратата се отвори и затвори.

Млад мъж със златисторуса коса стоеше в стаята при тях и нашийникът му от черен камък проблясваше на факелната светлина.

* * *

Как успя да влезе?

Навсякъде сновяха вещици, а и беше изпратила едно сестринство да пази коридорите, за да не допусне някои от хората на херцога да се промъкнат незабелязано.

Тринадесетте се обърнаха едновременно към красивия младеж.

И изтръпнаха едновременно, когато им се усмихна, запращайки вълна от мрак към тях.

Необятен мрак, в който дори очите на Манон не успяваха да проникнат...

И Манон за пореден път стоеше пред крочанската вещица, стиснала кинжал в ръка.

Мъчно ни е за всяка от вас… за това, което правите с децата си… карате ги да убиват, да измъчват, да мразят, докато в тях не остане нищо друго. Това е причината да си тук – ридаеше крочанката. – Защото си заплаха за чудовището, което наричаш своя баба. Заплаха е, че избра да проявиш милост и да спасиш живота на съперницата си.

Манон разтърси глава и примигна. Видението изчезна. Остана само тъмнина и крясъците на Тринадесетте.

По думите на Елида и в подземието при Жълтоногите бе имало златокос младеж. Манон запристъпва из мрака, обхождайки стаята по памет и миризма. Усети няколко от Тринадесетте близо до себе си, останалите се бяха отдръпнали към стените. А неземната смрад на мъжа, на демона в него...

Зловонието я обгърна изцяло и Манон извади Ветросеч. В следващия момент съществото изплува пред очите ù с грозен кикот и някой – Гислейн – закрещя. За пръв път чуваше подобен звук. За пръв път чуваше някоя от вещиците да крещи... от страх. И болка.

Манон се спусна сляпо напред и го повали на земята. Без меч – за тази екзекуция не ù трябваше меч. Наоколо запращяха искри светлина и тя отново видя красивото му лице,  черния нашийник.

– Водачке на Крилото – поздрави я ухилено съществото с глас, дошъл от друго измерение.

Манон сграбчи гърлото му с ръце и стисна, раздирайки плътта му с нокти.

– Кой те изпраща? – попита тя.

Очите ù срещнаха неговите – и древната злоба в тях поугасна за миг.

– Махни се от мен – изсъска той.

Манон нямаше такова намерение.

– Кой те изпраща? – изрева тя.

Младият мъж се надигна, но Астерин дойде отнякъде и прикова краката му към пода.

– Покажи му какво е болка – изсъска иззад Манон.

Съществото продължи да се гърчи. А в тъмнината някои от Тринадесетте още крещяха в агония и ужас.

– Кой те изпраща? – нададе гневен вик Манон.

Очите му се промениха, посиняха, станаха напълно прозрачни. После отвърна с глас на младо момче:

– Убий ме. Моля те... моля те, убий ме. Роланд... името ми е Роланд. Кажи на...

В следващия миг ирисите му отново почерняха и се изпълниха със същински страх от яростта по лицето на Манон и това на Астерин зад рамото ù. Демонът в мъжа изпищя:

– Пусни ме!

Беше видяла и чула достатъчно. Затова стисна по-силно и железните ù нокти се забиха в простосмъртната му плът. Черна, зловонна кръв обля ръката ù и тя бръкна още по-надълбоко. Като достигна гръкляна му, го скърши като съчка и главата му тупна на земята.

Можеше да се закълне, че чу въздишка накрая.

Мракът се разсея и Манон скочи на крака, оглеждайки щетите с омазани в кръв ръце. Гислейн ридаеше в ъгъла. Вечно жизнената ù, смугла кожа бледнееше като  пергамент. Тея и Кая мълчаха с мокри от сълзи лица, вперили угрижени погледи една в друга. Еда и Бриар, Сенките ù, и двете родени и отгледани в тъмнина...