Кралица на сенките

– Ще се изправим заедно срещу това – пророни с греещи очи и лъснали кучешки зъби. – Както винаги досега. Независимо от изхода.

Тя потрепери, потрепери като проклета страхливка, изтръгна ръката си от него и продължи напред. Дори не знаеше накъде върви, а само че трябваше да се движи, да въдвори ред в мислите си, в света, преди да е спряла, защото спреше

ли, нямаше да мръдне от мястото си повече.

Уивърни. Вещици. Нова, още по-голяма армия. Тясната улица я притискаше от две страни и я караше да се чувства като в наводнен канализационен тунел.

– Говори с мен – подкани я отново Роуан, вървейки на почтително разстояние зад нея.

Елин познаваше квартала. Няколко пресечки по-надолу се намираше един от входовете, през които Валгите слизаха в канализацията. Хрумна ù да скочи вътре и да накълца няколко от тях на парчета. Да проучи какво знаят за Мрачния

владетел Ераван и дали той още спи под планината.

А може би изобщо нямаше да си губи времето с разпити.

Силна, широка ръка сграбчи лакътя ù и я придърпа назад към здраво мъжко тяло.

Но мирисът му не беше този на Роуан.

А ножът до гърлото ù, острието, притиснато в кожата ù с такава злоба, че усети хаплива болка и струйка кръв...

– Отивате ли някъде, принцесо? – прошепна Лоркан в ухото ù.

* * *

Роуан живееше с мисълта, че знае какво е страх. Че може да се изправи пред всякаква опасност с бистро съзнание и самообладание. Докато Лоркан не изскочи от сенките с такава бързина, че дори не успя да го подуши, преди да опре нож в гърлото на Елин.

– Мръднеш ли – процеди Лоркан в ухото ù, – умираш. Проговориш ли, умираш.

Ясно?

Елин не му отвърна. Ако опиташе да кимне, щеше сама да пререже гърлото си на острия нож. Точно над ключицата ù вече лъщеше кръв, изпълвайки улицата с железния си мирис, който запрати Роуан в онова ледено, смъртоносно спокойствие.

– Ясно? – изсъска Лоркан и я разтърси достатъчно, че кръвта ù да шурне по-силно. Тя обаче не продумваше и дума, както ù беше наредил. Лоркан се засмя. – Добре. Така си и помислих.

Светът забави темпото си и се разля пред Роуан с пронизителна бистрота: всяко камъче от сградите и улицата, боклуците около тях – всичко изпъкна пред очите му. Всичко, което можеше да му помогне, което бе възможно да използва като оръжие.

Ако не беше загубил магията си, щеше вече да е сплескал белите дробове на Лоркан, да е разбил защитните му сили с лекота. Щеше от самото начало да ги е обградил с предпазна сфера, възпрепятствайки засади като тази. Очите на Елин срещнаха неговите.

Страх – от тях надничаше искрен страх.

Знаеше, че е изпаднала в неравностойна ситуация. И двамата бяха наясно, че колкото и ловки да бяха, острието на Лоркан щеше да е по-бързо.

Лоркан му се усмихна, свалил тъмната си качулка. Несъмнено за да види Роуан триумфа в черните му очи.

– Нямаш ли какво да ми кажеш, принце?

– Защо? – беше единственият въпрос на Роуан.

Никое действие, никой възможен план нямаше да го отведе до нея навреме. Зачуди се дали Лоркан осъзнава, че ако я убиеше, щеше да я последва мигновено. После идваше ред и на Майев. А после и на останалия свят. Като отмъщение.

Лоркан изви врат, за да погледне лицето на Елин. Тя присви очи насреща му.

– Къде е Ключът на Уирда?

Елин се напрегна и Роуан я предупреди с поглед да не говори, да не предизвиква Лоркан.

– Не е у нас – отговори той вместо нея.

Помрачение – безпределно, апокалиптично помрачение се спусна пред очите му.

Точно както искаше воинът полуелф. Точно както векове наред го беше гледал да манипулира враговете си. Затова Роуан укроти гнева си. Или поне опита.

– Толкова лесно мога да ти прекърша вратлето – рече Лоркан, прокарвайки нос по едната страна на шията ù. Елин се скова. Дързостта му накара Роуан да ослепее от животински бяс. Едва успя да потисне и него, когато съперникът му прошепна до кожата ù: – Много повече ми харесваш, като държиш мръсната си уста затворена.

– Ключът не е у нас – повтори Роуан.

Щеше да убие Лоркан по метод, който само безсмъртните владееха – бавно, зловещо, изобретателно. Страданието му щеше да е неистово.

– Ами ако ти кажа, че се бием на една и съща страна? – подхвърли Лоркан.

– Аз ще ти кажа, че Майев зачита само една страна – своята.

– Не съм тук по заповед на Майев.

Роуан почти чуваше думите, които Елин се мъчеше да укрие в съзнанието си.

Лъжец. Скапан лъжец.

– Тогава по чия? – попита Роуан.

– Ничия. Просто си тръгнах.

– Щом сме на една и съща страна, защо не свалиш шибания нож? – изръмжа Роуан.

Лоркан се изсмя.

– Не искам принцесата да се разлае. И двамата трябва да чуете онова, което имам да казвам. – Роуан зачака, възползвайки се от всяка секунда да прецени ситуацията, шансовете им. Лоркан най-сетне поотдалечи острието от врата на Елин. Струйка кръв потече върху костюма ù. – Допусна най-фаталната грешка в краткия си, жалък, смъртен живот, когато даде онзи пръстен на Майев.

През мъглите на гибелното си спокойствие Роуан усети как кръвта се изцежда от лицето му.