Кралица на сенките

– Постъпи глупаво – продължи Лоркан, без да отпуска хватката си около кръста на Елин. – Трябваше да се досетиш, че не е просто някоя сантиментална глупачка, чезнеща по загубената си любов. Останаха ù предостатъчно от вещите на Атрил, защо да настоява толкова за пръстена му? Пръстена му, а не Голдрин?

– Стига си шикалкавил и изплюй камъчето.

– Но аз толкова се забавлявам.

Роуан стегна гнева си така силно, че се задави с него.

– Пръстенът – подхвана отново Лоркан – не беше семейно наследство на Атрил.

И знаете ли кой го уби – тя. Искаше ключовете и пръстена, а той отказваше да ù ги даде, затова му взе живота. Докато двамата се бореха, Бранън открадна артефактите, като скри пръстена заедно с Голдрин, а ключовете донесе тук. Не се ли зачуди какво прави пръстенът в ножницата? Меч за изтребване на демони... и пръстен с подобни сили.

– Ако Майев се кани да избива демони – заяви Роуан, – нямаме намерение да я спираме.

– Пръстенът не ги убива. Просто силата им няма влияние върху носителя му.

Изкован е не от кого да е, а от самата Мала. Валгите не можеха да посегнат на Атрил, докато го носеше.

Елин ококори очи още повече и мирисът на страха ù премина в нещо много по-дълбоко от инстинкта за самосъхранение.

– Носителят на пръстена – продължи Лоркан с усмивка заради мириса на ужас около нея – никога не може да бъде поробен от Камъните на Уирда. Ти ù подари собствената си неуязвимост.

– Това не обяснява защо си напуснал кралството?

Лицето на Лоркан се стегна.

– Тя уби любовника си за онзи пръстен и Ключовете. Готова е на много по-лошо да си ги върне сега, когато отново са на игралната дъска. А получи ли ги...

Кралицата ми ще се провъзгласи за бог.

– Е, и?

Ножът оставаше твърде близо до гърлото на Елин, за да рискува нападение.

– Това ще я съсипе.

Гневът на Роуан секна за миг.

– Искаш да намериш Ключовете... за да ги опазиш от нея.

– Искам да ги унищожа. Ти ми дай твоя Ключ на Уирда – каза Лоркан, отваряйки юмрука, който досега притискаше в корема на Елин, – а аз ще ти дам пръстена.

И в шепата му наистина блестеше познатият златен пръстен.

– Как изобщо си жив? – удиви се Роуан. – Ако си откраднал пръстена и си избягал, вече щеше да те е убила.

Това беше капан. Хитроумен капан.

– Прекалено бърз съм.

Значи Лоркан в действителност бягаше от Вендлин. Но и това не доказваше нищо.

– Останалите...

– Никой от тях не знае. Допускаш, че бих им поверил такава тайна?

– Кръвната клетва не позволява предателство.

– Правя го заради нея – обясни Лоркан. – Защото не искам кралицата ми да се превърне в демон. В това отношение се подчинявам на кръвната клетва. Елин започваше да се бунтува и Лоркан отново скри пръстена в юмрука си.

– Ти си глупак, Роуан. Мислиш само за следващите няколко години и десетилетия. Аз се грижа за бъдещето ни векове напред. За вечността. Майев ще изпрати останалите насам. По петите ти. Със заповед да убият и двама ви. Нека тазвечершната случка ви напомня колко уязвими сте всъщност. Ще забравите какво е покой. Завинаги. А дори ние да не убием Елин Дивия огън... времето ще го стори вместо нас.

Роуан опита да прокуди думите му от съзнанието си.

Лоркан надникна към лицето на Елин и черната му коса провисна напред.

– Помисли по въпроса, принцесо. Какъв е смисълът от неуязвимост в свят, където враговете ти само чакат да ти сложат окови, където една грешка може да те превърне в техен роб завинаги?

Елин просто оголи зъби насреща му.

Лоркан я отблъсна встрани и Роуан се спусна към нея.

Тя се завъртя и скритите в костюма ù остриета изскочиха.

Но Лоркан вече го нямаше.

* * *

След като се увери, че раните по врата ù са плитки и няма опасност да умре от тях, Роуан я остави на мира и не продума по целия път до склада. Ако Лоркан беше прав... Не, не можеше да е прав. Лъжеше и в предложението му прозираше коварството на Майев.

Елин притискаше носна кърпа към шията си и докато пристигнаха в апартамента ù, кръвта по раните вече се беше съсирила. За щастие, Едион си беше легнал.

Роуан се отправи директно към спалнята им.

Тя го последва, но той влезе в банята и затвори тихо вратата след себе си.

След малко се чу бълбукане на вода. Пълнеше ваната.

Добре прикриваше гнева си, но... никога не го беше виждала така разярен.

Въпреки това прочете и ужас по лицето му. А толкова ù стигаше да овладее собствения си страх, докато във вените ù бушуваше див пожар. Беше опитала – проклятие, беше опитала – да се измъкне от хватката на Лоркан, но... Роуан имаше право. Без магия не можеше да мери сили с него.

Щеше просто да я убие.

Ала през цялото време в главата ù се бяха блъскали само мисли не за кралството, не за трудностите пред нея, а за страха в очите на Роуан.

И колко ще е жалко, ако така и не разбере... ако не му признае...

Елин почисти врата си в кухнята, отми малкото кръв от костюма си и го закачи във всекидневната да съхне. После нахлузи една от ризите на Роуан и си легна. Почти не чуваше плискане на вода. Вероятно просто лежеше във ваната, загледан в нищото с онова празно изражение, което носеше на лицето си, откакто Лоркан бе свалил ножа от врата ù.