Кралица на сенките

Тринадесетте политаха към определени точки в Адарлан – в самото сърце на кралството, право в дебрите на Оуквалдския лес – и щяха да пристигнат ден преди срещата, за да обезопасят района.

Кралят на Адарлан държеше поне да види оръжието, което баба ù му изработваше, и очевидно настояваше да се запознае с внучката ù. Щеше да доведе и сина си, макар че Манон се съмняваше да е с цел защита, както наследниците бранеха матроните си. Не че я интересуваше. Подобна среща беше пълна глупост, искаше ù се да го каже на баба си. Загуба на време.

Поне ù се отдаваше шанс да види с очите си човека, който разпореждаше гаврите с вещиците и дъщерите им. И да разкаже лично на баба си, а може би дори да стане свидетел на касапницата, след като Майка Черноклюна разбереше истината за действията на краля.

Манон яхна седлото и Абраксос излезе на гредата. За пръв път носеше новата броня, изработена от ковача на въздушната кавалерия – най-сетне достатъчно лека за уивърните и готова за първата си проба. Вятърът захапа кожата ù, но тя не му обърна внимание. Както не обръщаше внимание и на Тринадесетте си.

Астерин не ù говореше и никоя от тях не продумваше за валгския принц, който херцогът им беше изпратил като изпитание, за да провери коя ще оцелее и да ù напомни какво е заложено на карта. Изпитание – също като нападението с огъня от сенки върху племето. Още не беше избрала сестринство. И нямаше намерение да го прави, преди да е разговаряла с баба си.

Макар че се съмняваше херцогът да прояви особено търпение. Манон сведе поглед към бездната под тях, към нарастващата армия, обгърнала планинските склонове и долините като килим от мрак и огън, а още толкова много войници се криеха под тях. Тази сутрин Сенките ù бяха докладвали за стройни, крилати същества с изроден човешки облик, кръжащи из нощното небе – твърде бързи и ловки да ги проследят, преди да изчезнат в гъстите облаци. Още колко ли страхотии щеше да им разкрие Морат с времето. Манон се чудеше дали и тях щяха да сложат под нейно командване.

Усети погледите на Тринадесетте, готови за сигнала ù. Манон заби пети в ребрата на Абраксос и той се гмурна в бездната.

* * *

Белегът на ръката ù я болеше.

Непрестанно ù причиняваше болка – повече от нашийника, от студа, от ръцете на херцога по тялото ù, от всичко, което някога ù бяха причинявали. Единствено огънят от сенки ù носеше облекчение.

В миналото бе вярвала, че е родена да бъде кралица.

Но вече знаеше, че е родена да бъде вълк.

Херцогът дори ù сложи кучешка каишка и всели демонски принц в тялото ù. Тя му се отдаде за известно време, свивайки се на толкова малко кълбо вътре в себе си, че принцът забрави за съществуването ù.

Но тя чакаше търпеливо.

Мълчеше си в онзи пашкул от тъмнина и му позволяваше да си мисли, че вече я няма, позволяваше на всички им да правят какво си искат със смъртната ù обвивка. Тъкмо в пашкула лумна огънят от сенки – даваше ù сили, захранваше я. Преди много време, в дните на непорочното ù детство, от пръстите ù струяха тайни златни пламъци. Но и те изчезнаха заедно с всичко хубаво в живота ù.

А сега се завръщаха – преродени като призрачни огньове в тъмната ù обвивка.

Принцът в тялото ù не усети как започна да гризе от него. Малко по малко крадеше парченца от неземното същество, облякло кожата ù, за да безчинства с нея. Забеляза чак когато отхапа твърде много от материята му, толкова много, че го накара да изпищи от болка.

Тя му се нахвърли, преди да е успяло да я издаде, и огънят от сенки го превърна в черна пепел, в далечен спомен. Огън – съществото ненавиждаше огъня. Беше се завърнала от седмици. И чакаше. Опознаваше пламъка във вените си, как се стичаше към пръстите ù и бликваше през тях като онзи огън от сенки. Демонът ù говореше от време на време, ронеше нечувани, несъществуващи думи в главата ù.

Нашийникът си стоеше около врата ù и им позволяваше да я командват, да я докосват и нараняват. Скоро – съвсем скоро щеше да намери истинското си призвание и да завие бясно към луната. Не помнеше някогашното си име, но то нямаше значение. Вече носеше друго: Смърт, опустошителят на светове.

55

Елин вярваше в призраци.

Просто не смяташе, че витаят денем.

Роуан стисна рамото ù малко преди изгрева. Само един поглед към напрегнатото му лице я накара да се разбуди.

– Някой е проникнал в склада.

Той изхвърча от спалнята, въоръжен и готов за кръвопролития, преди Елин да е грабнала собствените си оръжия. Свещени богове – движеше се като вятъра. Още усещаше кучешките му зъби по врата си, лекото им драскане, внимателния им натиск...

Излезе от стаята с почти беззвучни стъпки и намери двама им с Едион пред вратата на апартамента. Държаха мечовете си в ръце, а мускулестите им, белязани гърбове бяха заели бойна поза. Прозорците – това беше най-добрият им шанс за бягство, ако долу наистина ги чакаше засада. Тя достигна двамата елфически воини тъкмо когато Роуан открехваше вратата, разкривайки отрязък от тъмното стълбище.