Кралица на сенките

Той вдигна ръка и след кратко колебание отметна един кичур коса от лицето ù. Загрубелите му пръсти погалиха скулата ù, после се плъзнаха по извивката на ухото ù.

Беше глупаво да тръгва по този път, при положение че всеки друг мъж, когото бе допускала до сърцето си, бе оставял рана там – случайно или не. По лицето му нямаше нито капка нежност или топлота. Единствено хищнически, прогарящ поглед.

– Като се върнем – рече той, – ми напомни да ти докажа колко грешна е всяка от мислите, които току-що минаха през главата ти.

Тя вдигна вежда.

– Хм.

Роуан ù отвърна с дяволита усмивка и в съзнанието ù настана хаос. Точно това целеше – да отнеме вниманието ù от предстоящите ужаси.

– Дори ще ти позволя да избереш как. С думи – очите му отскочиха към устните ù – или със зъби и език.

През тялото ù пробяга сладка тръпка, която се загнезди в центъра му. Не беше честно, хич не беше честно да я дразни така.

– В тая дупка е доста шумно – отбеляза тя и се осмели да плъзне ръка по голите му гърди и нагоре по рамото му. Силата под дланта ù я остави без дъх. Той потрепери, но ръцете му останаха далеч от нея с побелели от стискане кокалчета. – Жалко, че Едион пак може да ни чуе през стената. Тя го одраска нежно с нокти по ключицата, белязвайки го като свой, после притисна устни към хлътнатината на гърлото му. Кожата му беше толкова гладка, толкова неустоимо топла.

– Елин – простена той.

Хрипливият му глас накара пръстите на краката ù да се свият.

– Жалко – повтори тя до врата му.

Роуан изръмжа, а тя се изкиска тихо, обърна се по гръб и затвори очи. Дишането ù се беше поуспокоило. Щеше да преживее утрешния ден, каквото и да ù поднесеше. С Роуан и Едион до себе си можеше да преживее всичко.  По лицето ù играеше усмивка, когато дюшекът се огъна, устремени стъпки достигнаха скрина и след миг се чу плискане – Роуан се беше полял със студената вода от каната.

57

– Надушвам ги – прошепна едва доловимо Едион.

Промъкваха се през шубрака, облечени в зелено и кафяво, за да се сливат с цветовете на гъстата гора. Едион и Роуан вървяха няколко крачки пред нея с извадени лъкове и наострени сетива.

Ако можеше да си върне елфическото тяло, щеше да им помага, вместо да се влачи отзад с Каол и Несрин, но...

Безполезна мисъл, смъмри се бързо. Трябваше да се справи с наличното. Каол познаваше гората най-добре, тъй като двамата с Дориан бяха ловували тук безброй пъти. Предишната вечер им беше начертал маршрут, но отстъпваше водачеството на елфическите воини с безотказния им нюх. Крачеше уверено по шумата и мъха, а изпитото му лице излъчваше съсредоточеност.

Добре.

Минаваха покрай дърветата на Оуквалд толкова безшумно, че дори не секваха песента на птиците.

Гората на Бранън. Нейната гора.

Питаше се дали обитателите ù усещаха каква кръв тече във вените ù и дали не се криеха от насилието, което вещаеше появата ù тук. Дали нямаше да помогнат на Лизандра, когато настъпеше моментът. Роуан спря на няколко метра пред тях и посочи към трите исполински дъба. Тя също спря и напрегна слуха си, оглеждайки гората.

Ръмжене и рев на плашещо големи зверове достигна ушите им, заедно с триенето на кожени крила по камък.

Елин изтича до дъбовете, където я чакаха Роуан и Едион. Братовчед ù вдигна пръст нагоре, за да ù покаже следващия им ход. Тя се заизкачва по средното дърво, без да разклати ни една клонка. Роуан я поизчака малко, преди и той да тръгне нагоре, преодолявайки разстоянието за същото време като нея, забеляза самодоволно Елин. Едион пое дясното дърво, а Каол и Несрин – лявото. Всички заедно продължиха да се катерят безшумно като змии, докато листата под тях не скриха земята напълно и пред очите им не се разкри гледка към малка полянка.

Свещени богове!

Уивърните бяха огромни. Огромни, страховити и... и по гърбовете им наистина имаше седла.

– Виждаш ли отровните шипове по опашките им? – прошепна в ухото ù Роуан. – С този размах на крилете сигурно могат да прелетят стотици километри дневно.

Вероятно го знаеше от личен опит.

На поляната бяха накацали само тринадесет уивърна. Най-дребният от тях лежеше по корем, заровил муцуна в туфа диви цветя. По опашката му лъщяха железни шипове вместо костни, дълги белези покриваха тялото му като тигрови шарки, а крилата му... Елин позна материала, с който бяха подсилени. Паешка коприна. Такова количество сигурно струваше цяло състояние.

Другите уивърни бяха обикновени и всичките способни да разкъсат човек на две без всякакво усилие.

Само едно от тези същества можеше да ги избие и петимата. А какво оставаше за трихилядна армия от тях. В съзнанието ù се загнезди паника.

Аз съм Елин Ашривер Галантиус...

– Онази там... обзалагам се, че тя е Водачката на Крилото – посочи Роуан към жените, струпани в края на поляната.

Не жени. Вещици.

Всичките бяха млади и красиви, с коси и кожи във всевъзможни цветове. Но Елин забеляза въпросната вещица дори от разстояние. Косата ù беше като жива лунна светлина, очите ù – като излъскано злато.

По-красиво същество Елин не беше виждала през живота си. И по-ужасяващо.