Кралица на сенките

Съществото, което се подсмихна на красивата белокоса вещица, нямаше нищо общо с неговия Дориан.

Лицето му си беше същото, но душата, надничаща иззад сапфирените му очи, идваше от друг свят.

Каол стисна силно пръстта в юмрука си.

Беше избягал. Беше избягал от Дориан и ето го резултата.

Не надеждата го беше подтикнала към бягство, а глупостта.

Елин имаше право. Щеше да е проява на милосърдие да го убият.

Кралят и Майка Черноклюна вече вършеха тайните си дела. Каол погледна към фургона, а после към Елин, която лежеше по корем в шубрака с изваден кинжал. Тя му кимна, стиснала решително уста. Сега беше моментът. Ако искаха да освободят Лизандра, трябваше да го сторят сега.

А в памет на Нехемия и заради скъпия си приятел, попаднал в плен на нашийника от Камък на Уирда, беше готов на всичко.

* * *

Древният кръвожаден демон, обсебил тялото му, започна да се гърчи, когато белокосата вещица го доближи. Предпочиташе да ù се подсмихва отдалече. Една от нас, една от нашите – изсъска съществото. – Ние я сътворихме и сега е наша.

Всяка нейна стъпка караше разпуснатата ù коса да проблясва като лунно отражение във вода. Но когато слънцето озари очите ù, демонът започна да се отдръпва.

Много е близо – процеди съществото. – Не допускай вещицата твърде близо. Очите на валгските крале...

– Здравей, млади принце – рече белокосата със сладострастен, смъртоносен глас.

– Здравей, млада вещице – отвърна той.

И думите бяха негови собствени.

В първия момент толкова се смая, че примигна недоумяващо. Той примигна.

Демонът в него се сви и задращи по стените на съзнанието му. Очите на валгските крале, очите на господарите ни – изпищя той. – Не я докосвай!

– Има ли причина да ми се усмихваш – попита тя, – или да тълкувам поведението ти като самоубийствена арогантност?

Не говори с нея.

Не го интересуваше. Дори това да беше поредният сън, поредният кошмар. Дори това ново, прелестно чудовище да го погълнеше цял. Нямаше нищо за губене.

– Нужна ли ми е причина да се усмихвам на красива жена?

– Аз не съм жена. – Тя скръсти ръце и железните ù нокти проблеснаха на светлината. – Ами ти какво си? – Подуши въздуха. – Човек или демон?

– Принц – отвърна той.

Такова беше съществото в него. Името му така и не научи.

Не говори с нея!

Той килна глава.

– Никога не съм бил с вещица.

Нека изтръгне гръкляна му за тази наглост. Да сложи край на мъките му.

Усмивката ù се разшири и над нормалните ù зъби се спуснаха ред железни.

– Аз пък съм била с предостатъчно мъже. Всички сте еднакви. Вкусът ви е един и същ.

Тя плъзна поглед по тялото му, сякаш беше следващата ù плячка.

– Предизвиквам те – дръзна той.

Вещицата присви златните си очи, пламнали като живи въглени. Никога не беше виждал толкова ослепително създание.

Сякаш беше изваяна от тъмнината между звездите.

– Не мисля, принце – отвърна тя с кадифен глас. Отново подуши въздуха, сбърчвайки леко нос. – Но ми е интересно – червена или черна е кръвта ти?

– Каквато поискаш.

Тръгни си, махни се от нея. Демонският принц в него го дръпна толкова силно, че той направи крачка. Но не назад. А към белокосата вещица.

От гърдите ù се откърти дълбок, злобен смях.

– Какво е името ти, принце?

Името му.

Не си го спомняше.

Тя протегна ръка към него и слънчевите лъчи пробягаха по железните ù нокти.

Демонът крещеше толкова силно в главата му, че очакваше ушите му да прокървят.

Вещицата прокара нокът по нашийника му и желязо издрънча по камъка. Ако беше драснала малко по-нависоко...

– Като куче си – отбеляза тя. – Господарят ти ти е сложил нашийник.

После плъзна пръст по извивката на нашийника и той потрепери – от страх, от удоволствие, в очакване ноктите ù да раздерат гърлото му.

– Какво е името ти. – Този път беше команда, не въпрос. Очите ù от чисто злато срещнаха неговите.

– Дориан – пророни той.

Името ти е нищо, името ти е мое – изсъска демонът и го отнесе вълната от писъците на онази забравена човешка жена.

* * *

Приклекнала в храсталака на около пет метра от затворническия вагон, Елин замръзна.

Дориан.

Невъзможно беше. Нямаше начин, не и при положение че гласът, с който Дориан бе отговорил, звучеше толкова празно, кухо, но...

Каол гледаше с изцъклени очи. Дали и той бе доловил леката промяна?

Водачката на Крилото килна глава, без да отлепя зловещата си ръка от черния нашийник.

– Искаш ли да те убия, Дориан?

Кръвта на Елин замръзна.

Каол се напрегна до нея и сграбчи дръжката на меча си. Елин хвана гърба на туниката му като мълчаливо предупреждение. Не се и съмняваше, че отвъд поляната Несрин бе насочила стрелата си с гибелна точност към гърлото на вещицата.

– Искам да ми направиш много неща – отвърна принцът, обхождайки с поглед тялото на белокосата.

Човешкото отново се беше изпарило. Елин го очакваше. Поведението на краля ù подсказваше, че е напълно уверен в контрола над сина си, в абсолютното му подчинение.

Водачката на Крилото се изсмя мрачно и пусна нашийника на Дориан. После отстъпи назад и червената ù пелерина се развя около нея.

– Намери ме по-късно, принце, и може да измислим нещо.